Слънцето ще ме събуди, пак...

Самотна гара. Паважът мокър.

Почуквам с токчета по него

и шеметно върти се кадър

от бял рефрен, сега почернен.

В сърцето ярка диря зее,

кърви по малко, не зараства,

опитва се да ме залее,

а огънят, парлив... угасва...

Захвърлям влажната цигара.

Опушена душата ми от нея

мирише и клокочи... тази гара...

къде е влакът?... да изчезна...

Дочувам грохота му бесен,

прорязва свирката ушите,

а исках да ме срещне песен,

прогонваща във нас мъглите...

Проскърца коловоза тежко,

поспря се влакът - мой живот,

лицето му е тъй зловещо...

потегляме отново, във галоп...

А там, на следващата гара,

ще сляза тихо и безмълвно

за глътка въздух, сълзИ изляла,

с лице от болката безкръвно...

И ще побягна бързо, лудо

към моя светъл морски бряг,

във пясъка ще се заровя, глухо...

и Слънцето ще ме събуди, пак...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf