къде си... зад решетките на тия рими празни изглежа тъй... предал ли си се вече... тъй дълго гмуркане във лицемерие и маски мазни самата истина изглежда тъй далече
потъва с нея също моята история а струваше ми се безкрайно туй дъждовно време вземи си шибания шанс... и втория за миг сети се... трябва да ми дреме?
кървя... а капка болка няма и виждам... също сляп се чувствам и стъпвам смело върху таз бездънна яма живот навсякъде... а е тъй пусто
и чуствам само вятъра как духа в дънера самотен къде отиде слънцето и в моята прогноза сърце... душа и чувства... няма да сработят отново в тая извратена симбиоза
и питам се... виновен ли е мирогледа че всеки дъх приятен... пълен и красив през таз стена тъй тъжна... бледа сега е празен... жалък... сив
и подминавам те по пътя с поглед блед кой на къде отива... и от къде се връща и всички носим в себе си парче от лед дарено от създател винаги намръщен
а тялото... във сляпото си подчинение робувам му без да му обръщам и внимание и спира ме и пречи... без значение все пак сме всички с тая мрачна дарба... наказание
а туй което мисля... чуствам... маловажно така е... коленича и аз пред тая мода и такива мисли само аз ще раждам които вадят нож на моята природа
да... пусто е... и друга дума аз не ще намеря щом в тези думи болка няма вече разбрах че със "защо??" не мога да се меря кое ме хвърли чак на този бряг далечен?
наказан със най-голямото проклятие аз виждам всичко... нищо не остана против на болка... чувства... възприятия пак ставам... продължавам с тия рани
защо ли продължаваме напред? и прокълнат е тоя отговор за мен през болка... огън... суша... лед за да открием само... защо го правим някой ден
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------