Наливай ми черно - дано да умра,

на болката верният син.

Наливай до дъно - ще пия с душа,

спокойно - не искам морфин.

Късно е - и нищо не остана,

в окъсаните мрежи от съзнание.

Раздадох се - сега съм просто рана,

кървяща сляпо в своето ридание.

То нека се свърши със моят живот,

да дишам не виждам причина.

За мене ще казват - прекрасен, но роб,

с усмивка така си замина.

Погледнах небето - вещаеше смърт,

светкавици търсеха мен.

Куршуми забиха - финала бе бърз -

след мене рози и пролетен ден.

Изгубен във мрака прегърнах се силно

сбогувах се с моето АЗ.

Качих го на кораб, помахах му мирно,

а то ме изпрати без глас...

Наливай ми бързо - смъртта ме зове,

приспива ме в смътният здрач.

Не искам да бъда със живо сърце,

в очите на моят палач...