....през 1998 година....

Седя в Нищото.
В безтегловност.
И усещам, че вече нищо не е същото.
Неясен спомен връща ме назад.
Спомен пожелан от мен да тъне в мрак.
В спомена се виждат силуети.
Оттеква женски смях.
А силуетите са вплетени.
Любов усеща се да има между тях.
Дали, ако забравим
ще поправим,
това в което вярваме, че ний грешим?
Дали, ако не вярваме
ще разберем кой е съгрешил?
Как ще разберем
кой е пътя към Рая?
Та ние непрекъснато чуваме,
че за нас в началото е края.

Усещам, че е най-добре
да спра на спомени да се отдавам.
В безкрайна дупка
здраво задълбавам.
Ще мина в ново амплоа.
И сутринта събудил се
ще изрева:
"Пробудих се. Ще ви докажа.
А пътя по който съм поел
дали е пътя към Рая
зависи от това, което аз направя".
А ти, приятелю, така оклюмал,
не влизай в депресия.
Изправи се
и живота си прати в плюсова прогресия.
Защото време е да осъзнаеш,
че докато в дупка все копаеш
и се чудиш накъде,
няма как да разгадаеш,
че е толкова лесно - всичко е само в твоите ръце.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: MikeyLandjelo
раздел: Лирика -> Друга поезия
публикувана на: 2008-03-03 г.
прочитания: 146
точки: 29 ( виж далите точки )
коментари: 4 ( виж коментарите )
препоръчано от: 6 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7292
   Автори: 1948
   Произведения: 42747
   Съобщения: 179703
   Лексикони: 1842
   Коментари: 59649
   SMS-и: 763
   Снимки: 4484