Диалог

Пропука се пролет и тучна трева,

усмихна се изпод земята,

зелен и ухилен сега е градът,

и гордо се пери тревата.

Самотна алейка във парка седи,

и бузи червени издува,

на нея се нагло врабец насади,

и ето какво се дочува:

- Алейо, алейо, кажи ми, кажи,

защо си тъй тъжна и непристъпна,

кажи що проклятие в тебе лежи,

та даже не смея да стъпна?...

Безмълвно пътеката стара стои,

и гневни искрици пропръсква,

едвам тя се сдържа за да устои,

и с каменни устни просъсква.

- И аз чувам нещо,- обади се глас,

че никой не иска на тебе да стъпне,

край теб не виреел ни бурен, ни храст,

студен и самотен асфалта ти тръпне.

- Саминца останах, обади се тя,

откакто ме крастава жаба прегази,

а после поля ме сълзлива река,

и червей дъждовен ме гнусно прегази.

"Горката", смирено наведе глава,

и мигом заплака, забрави яда си,

на всички било е известно това,

на всички, що тачат града си.

Избяга врабецът, избяга далеч,

остави алеята стара,

та може ли някой с такъв силен теч,

да мисли за туй какво бара...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf