Болезнена черупка

Навън се беше смрачило, само излизащите на среднощен лов прилепи цвъркаха в яростна игра из покрилата тъма. Той все още усещаше студения вятър, който го удряше в лицето и изпълваше съзнанието му, като караше притокът на свеж въздух да бъде трудно преодолим. Съзнанието му беше толкова ясно този път, колкото никога досега.. Опитваше се да прогледне за неяснотите които се напираха в мислите му и оставяха черти по – груби и толкова болезнени по стените на неговата същност. Направи опит да ги прогони като неволно махна ръка и в същия момент усети колко пространство има около себе си. Протегна ръцете си усети цялото пространство около себе си в порите си и се отпусна.. Усещаше само как вятърът плющи в лицето му и го оставяше без дъх.. Потопи се в себе си и си спомни как целият си живот се прибираше в тази така болезнена черупка на себесъзнанието си. Болеше го много когато беше навън от нея, само вътре в себе си се чувстваше спокоен и на място, на място където беше истински и не трябваше да посвещава всичката си любов на празни хора с празни обещания и мисли.. Обичаше я толкова силно и не допускаше никой близо до крепостта си, създавана с толкова много мъка.. В същото време тя беше и толкова невидима за околните и това му помагаше в укриването и. Беше се превърнала в негова любима, във всичко което си заслужаваше в този така сив живот, живот без неговото реално съществуване. Предизвикваше себе си и гледаше как самият той се губи из нея, но това му харесваше.. Харесваше цветята, нежните цветове и чистотата на свежият утринен въздух.. Обичаше да бъде себе си, но само вътре в себе си.. Затова и прекара по–голяма част от живота си в изучаване на природата, там беше сам, там беше истински... Само тогава излизаше от нея и можеше да усети околната среда, която понякога го плашеше, но знаеше, че щом се прибере пак в утробата на собствените си мисли и се покриеше с тежката и изтъкана от мисли черупка знаеше, че ще бъде в безопастност... Мислеше си всеки ден за това как би било в другия живот извън нея, но нямаше куражът да погледне... Очите му бяха толкова привикнали към светлината която приемаха от себесъзнанието си и не можеха да привикнат към външната истинска светлина на толпото слънце.. Мислите му бяха разбушувани от... последното нещо което видя бе с болезнено червен цвят и се стичаше по красивото му лице. Незнаеше какво е станало. Миг по–късно се погледна отгоре и видя как се беше проснал на толкова студеният паваж, още можеше да го усети, още можеше и да усети студенината на покрива на сградата на която беше преди секунди... Погледна страховитата и височина и се зачуди как се беше изкачил толкова високо. Имаше страх от височини... Вътре в себе си за последно почувства, че беше направил нещо силно и непренудено, толкова чуждо за него и усети страхопочитание към себе си... Но съзнанието му усети единствено как притъпяващата болка отминава и как реалността придобиваше вид, как хората около него се суетяха и поглеждаха нагоре... нагоре към началото на неговият край...
------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: strais
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-02-14
прочитания: 57
точки: 7 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7508
   Автори: 2026
   Произведения: 45332
   Съобщения: 239705
   Лексикони: 2031
   Коментари: 67364
   SMS-и: 797
   Снимки: 4653