Свещи - приятели

Храча върху Вселената и надявам отново старата си кожа. Пет,шест…Една нощ отворих сърцето си.Приютих болката на бездомния пес и писъка на абортираща малолетна.

Погълнах хорската омраза и вечното разпятие.Опитах сам да задоволя първичните си страсти,но душата ми не позна оргазма. Светът се оказа прекалено голям или,може би, аз бях подтискащо малък,но той не се побра в гърдите ми.Малко място не достигна.

Останаха душите на мъртвите и догарящите свещи.Избрах си най-човешката Голгота.

Бягах,падах,пълзях по каменния склон.Ноктите ми се изпочупиха,а кръвта,която оставаше зад мен,облизаха чакалите. Достигнах върха,но този ден мъглата бе по гъста от радостен вик на родилка и не успях да открия кръста на обречените. Седем,осем…

Протягам ръце към отвъдното.Искам да докосна напуканите устни, разтегнати в гротеска усмивка.Не можах да потъна по дълбоко.А мислех,че дъно няма.Че човешкото страдание граничи с омразата на опозорените.А се натъкнах на величието на угнетените.Изтръгнах цветето из корен,а то мило ми се усмихна. Смъртта понякога доставя радост.Смъртта,понякога е красива морска вълна.

Девет,десет…Опитвам се да преброя свещите на гроба.Прясно изкопаната пръст мирише приятно.Мирише на зърно и моминска свенливост.Някога,в древна Елада, зачевали децата си върху влажния чернозем.И децата били силни и здрави.Красиви-с копие в ръка на бойните колесници,изящни-гледащи мъдро от статуя на Праксетел.

Някои от свещите изгаснаха.Някои от приятелите ми са два метра по-надолу. Представям си разядените от червеите лица.Някога вярвах в доброто.Единадесет…

Всяка свещ е частица от мен,а аз частица от Вселената.Една безкрайно малка прашинка,разнасяна от вятъра над времевите фиорди.Там съм някъде,бавно горя,а восъкът си стича върху пръстта.Очаквам поредния полъх на вятъра.Може би и аз скоро ще изгасна…

Една нощ отворих сърцето си.Приютих две нежни длани и две молещи,влажни очи. Любовта ме излъга,но това ми донесе само истеричен смях.

Няма нищо по-хубаво от топъл,летен дъжд.Червеи пълзят по асфалта.Същите,дето изгризаха лицата на погребаните.Усетих ги като частица от изтерзаната ми любов.

Размазах ги с твърдата си подметка и ми стана леко.Летя сред облаци необуздана лудост.Дванадесет,тринадесет…Разпалвам някои от изгасналите свещи,но мъглата отново поглъща пламъка. Смъртта е необратима,а прераждането – химера.Потъвам в черната дупка на познанието.Смалявам се.Като самотен атом се рея и очаквам случайна валентна връзка.Някакъв положителен йон ме удря и мъничкото ми сърчице поглъща заряда.Разпадам се на неутрони.Една болна илюзия ги разбърква в колбата си и се прераждам отново.Но същия,до болка познатия хомункулус,със същите пориви и страсти.

Защо удължаваме страданието?!Светкавицата е кратък писък,който неистово възвръща тишината.Четиринадесет…Елате херувими!Красиви вампирчета с крилца!Петнадесет...

Елате…

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf