МИГ, ДВА, ТРИ

Съществувам вече седемнайсет години

и нищо ценно дотук не съзрях.

Животът лети край мен - семпли картини -

миг, два, три... и стават на прах.

Съществувам - мисля, чувствам, мечтая,

вирее още детски порив във мен.

Но щастлива ли съм, вече не зная -

тревога често грабва ме в плен.

Все раста и напоследък губя надежда,

че мога да оставя следа на света,

че мога да посоча път, който отвежда

до едни по-красиви места.

Виждам, дечица припкат из парка.

По лицата им - спокойствие, смях.

Но след време ще избелее картината ярка,

ще струи тревога от погледа плах.

Бързат възрастни, набърчили чело

по задачи - те си занят какви

и ще им се - поне едно извършено дело

да се запомни и да остави следи.

Седят по пейките старите хора,

изхабени, грохнали, в очите печал.

В трудните движения прозира умора.

Смирено чакат те житейски финал.

Тези картини смразяват душата.

Боде нещо сърцето - като че е слама.

Тежи въпросът:

"Ще оставя ли нещо аз на земята,

когато мен вече ме няма?"

Тез семпли картини така ме разнежват,

но миг, два, три... и стават на прах.

Пазар на мечти, панаир на надежда.

Миг, два, три... и си като тях.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf