Прозренията на един монах

Странно нещо е животът... Едни се раждат, други умират... Но кой решава кой да живее и кой да си иде от този свят... Дали наистина съществува онази сила, която посочва и отрежда или това е просто естествения ход на живота? И ако я има защо винаги взема със себе си най-добрите, най-младите и ненаживелите се... Защо Господ отнема живота на най-прекрасните хора...

Дани беше странно момче - още от малък се различаваше от другите деца, те тичаха, играеха, а той стоеше тихо в някое ъгълче. Колкото повече растеше, ставаше все по-саможив, аскетичния му начин на живот изненадваше дори собствените му родители...

Не мина много време и Дани записа да учи теология.

Бях силно изненадана, когато наскоро срещнах младия мъж с гордата осанка на свещеник, той излъчваше такова невероятно добродушие, погледът му толкова приветлив, иначе, всяваше смирение. Всичко в него напомняше за онези отдадени на Бога монаси, за които сме чели само в старите романи... Реших да се допитам до него, да му задам въпроса, който толкова отдавна ме човъркаше: "Защо, защо Господ отнема хубавите хора от този прекрасен свят, защо наказва невинните, а оставя другите да съществуват?"

Дани ме погледна, помисли секунда-две и вдигна взор към добре озрялата круша над нас, едрите и сочни плодове бяха така натежали,че изкушаваха всички минувачи.

- Виждаш ли този круши, ти коя би откъснала - онази хубавата жълтата с лекия карамелен нюанс или другата червивата до нея, която е започнала вече да покафенява... Така и Господ прибира хубавите, здравите плодове при себе си, а оставя тук болните, проядените, нагнилите, той няма нужда от тях, в неговото царство, те не заслужават привилегията да бъдат бъдат близо до него...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf