Откраднати мечти

Иван стисна папката под мишница и забързано закрачи по коридора. Стъпките му отекваха по мозаечния под. Сякаш вървеше в готическа катедрала и купола и ще се стовари върху главата му всеки момент. Пред него вървеше момиче с неестествено дълга, черна коса. Косата покриваше целия и гръб и стигаше чак до джобовете на плътно прилепналите по малкото и дупе дънки . При всяка крачка косата се полюшкваше на едната страна, а стегнатото дупе – на другата.

Не беше виждал Мария от около двайсет години. Много пъти си мислеше да я потърси, но никога не го направи. От страх, от срам…

Иван отвори вратата и влезе.

- Добър ден.

-2-

В дванайсет и половина Иван свърши последната си лекция и слезе в барчето на първия етаж. Спомни си го какво беше тогава. Спомни си вкуса на горчиво кафе и нежността на две топли длани.

Знаеше, че Мария няма да го чака в барчето, но все пак реши да провери. Не му каза къде да я намери, а и той с това бързане… Да не закъснее за лекция!... Лекции всеки ден. Даже по няколко. А Мария беше изчезнала така както се беше появила. Къде да я търси?! Тя беше от едно Плевенско село /дори не си спомняше името му/, а като завършиха института я “разпределиха” за някакъв завод в Търговище ли, в Провадия ли… Някъде из Делиормана. Къде ли живее сега? Дали се е омъжила? Дали…

Нямаше много хора. Имаше свободни места, но Иван не седна. Отиде в задната част на трамвая и се хвана за излъсканата метална пръчка. Трамваят бавно потегли. Траверсите изникваха изпод трамвая и политаха бързо назад, изгубвайки се на всеки завой. Прииска му се да дръпне аварийната спирачка, да отвори вратата и скочи от полетелия напред трамвай. Защо всичко идваше и си отиваше толкова бързо? Защо не можеше да задържи нищо до себе си? Всичко му се изплъзваше. Всичко отлиташе нанякъде. Като траверсите, които се скриваха след всеки завой.

Загледа се в знамената пред Руското посолство, които вятъра леко поклащаше. Малката уличка зад посолството водеше до една приказна къщичка. Откриха я случайно. Вървяха безцелно из парка, хванати ръка за ръка, като спираха през няколко крачки да се целуват. Къщичката изникна между дърветата. Беше толкова нереална, приказна… Но все пак истинска. Като любовта им. Един възрастен мъж работеше нещо по двора. Опитаха се да го заговорят, но той не им обърна внимание. По-късно научиха историята за тази “къщичка от приказките”. Един клошар се настанил във фургон на края на парка. Там, където свършва улица “Латинка”. И започнал да чука, да дяла, да прави… Ден след ден. Детайл след детайл. И така двайсет, или може би трийсет години…

След това ходеха там понякога. Сядаха на една пейка наблизо, пушеха, целуваха се и говореха, говореха…

Спирачките на трамвая силно изскърцаха и Иван видя пред себе си телевизионната кула. На спирката нямаше никой, а и никой не се канеше да слезе. Миг преди вратата да се затвори, Иван успя да скочи. Трамваят потегли и се загуби зад завоя.Само монотонното потракване по релсите се чуваше в далечината.

-3-

Изпитът премина успешно. Иван успя да защити дипломната си работа блестящо. Само дето толкова много се притесняваше. Събра нещата си в найлоновия плик, наведе се и прошепна на Мария, че ще я чака край “тяхното” езеро и излезе. Трябваше да я изчака да свърши и тя, но той си тръгна сам. Искаше да остане известно време сам. Да събере мислите си, чувствата си. Да премисли всичко за последно.

Мария си беше на село две седмици, преди последния изпит. Майка и била нещо болна, пък и да поучела на спокойствие. Не му се ходеше на този “купон”, но Таня толкова много настояваше. Колко много искала… И той отиде.

Иван не я харесваше. Таня беше красива, но излъчваше някаква студенина. Имаше страхотно бели зъби, които като се усмихнеше блестяха като застинали капки дъжд по листата на дърветата, огрени от слънцето. Имаше нещо дяволско в тази усмивка.

Все пак реши да отиде. Баща и щеше да е в комисията при защитата на дипломната му работа. Доцент Попов беше строг, педантичен преподавател, когото можеше да уважаваш, но не и да харесваш. Надяваше се,че няма да присъства на купона.

С бутилка бяло вино в едната ръка и няколко фрезии в другата, Иван натисна звънеца с лакът и зачака да му отворят. Май вече съжаляваше, че е дошъл, Може би ако не беше натиснал звънеца щеше да се върне. Но вратата се отвори. Отвътре не се чуваха никакви гласове, а на прага стоеше Таня по копринен халат, усмихваше се и студените и зелени очи го гледаха предизвикателно.

- Здравей – изтърси Иван и и подаде фрезиите.

- Заповядай – и усмивката и стана още по-предизвикателна.

- Започна ли купона?

- Току що започва. Не, не се събувай, влизай.

Минаха през вестибюла и влязоха в огромен хол. Тъмнокафявите мебели, стил “Ампир”, контрастираха на снежнобелия килим. В ъгъла гореше камина, макар че времето не предполагаше отопление. На малка масичка пред камината имаше бутилка шампанско /не беше “Искра”/, две кристални чаши с високо столче, свещник с незапалена свещ и запалка. Иван стоеше по средата на хола и гледаше ту масата, ту Таня.

- Стилно,а?

- Таня, какво си намислила?

- Нищо, просто реших малко да редуцирам купона. Имаш ли нещо против?

- Всъщност… Не знам… Аз… Ама ти…

- Виж какво, скъпи. Стига си пелтечил, ами виж дали ще се справиш с шампанското.

Таня щракна със запалката и запали свещта. После изгаси осветлението и седна на фотьойла, като кръстоса крака. Пеньоара и се разтвори и краката и се откриха почти до бельото. Тя изчака малко, усмихна се и чак тогава ги прикри.

- Таня, какво значи всичко това – каза Иван, след като разля шампанското в чашите.

- Как какво, нали ти казах да дойдеш на купон. Ами това е… Засега…

- Виж, знаеш, че ние с Мария…

- Хайде да не говорим за колежки – прекъсна го Таня – да се насладим на хубавото шампанско. Оцени мига! Греби с пълни шепи, радвай се на живота…

- Ами…

- Наздраве! За хубавите мигове. Като този.

- Наздраве – Иван надигна чашата и я изпи на един дъх, като затвори очи.

Като ги отвори след секунда-две Таня стоеше до него, а халата се беше свлякъл на пода в краката и.

- Мислиш ли, че съм красива?

Гърдите и леко се надигаха от дишането и, а зърната им бяха настръхнали срещу него. Тя хвана едната му ръка и я сложи върху лявата си гърда.

- Чуваш ли го как бие?...

Секса беше невероятен, див,животински… Като епизод от порно филм. Всичко, което си беше представял, всичко, което Нина тактично отхвърляше в леглото, всичко това изригна като вулкан върху белия килим пред камината. Един път, втори път, трети път…

- Би ли могъл да ме обикнеш?...

Първите утринни лъчи пробиха пердето и погъделичкаха стената. Иван лежеше със широко отворени очи и гледаше в тавана. Таня се беше сгушила в него и тихичко спеше.

-4-

Иван дойде в София в един дъждовен, мрачен, септемврийски ден, облечен в абитюрентския си костюм. Беше излязъл от казармата преди два дни.Отиде си до село да се обади в къщи и да си вземе, уж, някакъв багаж. Надяваше се, че ще отиде първо до града, да си купи някаква прилична дреха, с която да се появи в София.

- Ти луд ли си бе, Ваньо, я ‘иж у гардероба костюма ти от бала – чисто нов. Един път си го обличал – произнесе присъдата баща му, след което се изсекна в шепата си, залепи със замах лепкавия сопол на плочите на двора и избърса ръката си в панталона.

Иван се срамуваше от баща си, срамуваше се и от селския си произход. Обичаше само майка си, макар че никога не я беше виждал. Умряла при раждането. Цяло чудо било, че изобщо го била родила - Иван тежал почти пет килограма, а майка му нямала и четирийсет и пет. Била учителка в местното училище дълги години. Сираче, успяло да вземе гимназиална диплома и дошло да преподава в това диво, балканско село. Леко понакуцвала с единия крак, но била много мила и добра с децата и те много я обичали. Вече преминала четиридесетте, директора на училището я придумал да се омъжи за племенника му Досьо – застаряващ ерген, работещ в ТКЗС-то.

И се появил Иван.А майка му си отишла. Разминали се. Единият влязъл в този свят, другия излязъл. Но се срещнали за миг и се харесали. А навън валял тих есенен дъжд.

-5-

Той пресече тичешком булеварда, като се оглеждаше на двете страни. По това време трафика не беше кой знае колко наситен. Затова реши да не ходи до светофара. Потъна в парка и закрачи по някаква тясна пътека. В началото сякаш просто се разхождаше, но лека-полека ускори крачка устремено. Чак сега разбра къде отива. Не го дори разбра. Просто го усети някак отвътре. И се усмихна. “Със сигурност ще е там”- помисли си той.

Нямаше никой край езерото. Обиколи го, огледа се, после го обиколи още веднъж. Тук се разделиха. Под този същия кестен. И пейката сигурно е същата, само пребоядисана. Лилиите отново цъфтят, тревата си е зелена и същото слънце препича над главите.

- Все пак дойде.

Появи се от нищото. Седна на пейката и се загледа в цъфтящите лилии.

- Закъсня.

- Не съм. Всъщност, може би. Но ние не се разбрахме къде да се срещнем и аз…

- Какво ти?

Не смееше да седне до нея. Стоеше прав и я наблюдаваше. Обиколи пейката, тръгна през тревата и коленичейки откъсна няколко цъфнали глухарчета.

- Заповядай.

- Благодаря. Защо не седнеш? Да не те е страх?

Иван седна и бавно издиша. Ненадейно страшно много му се припуши.

- Прощавай, имаш ли случайно цигара?

- Отдавна вече не пуша. А ти продължаваш…

- Не, всъщност и аз отдавна не пуша, но сега изведнъж ми се допуши. Добре, че нямаш – цигарите са отвратително нещо. Като се сетя колко трудно ги отказах…

- И аз…

Докато Мария гледаше към езерото, Иван изучаваше профила и. Всичко му беше хем някак познато, хем чуждо, далечно, различно. Времето беше оставило своя отпечатък, но тя бе все така привлекателна както тогава. “ Цветът на косата е по-различен, но това е от боята. Някои косъмчета са по-кафяви от другите – сигурно белите”. И той беше побелял значително, но това не го притесняваше. Дори студентките му казваха, че така е по-чаровен. Може и да го поднасяха, но това му харесваше. Погледна към дясната и ръка и на безименния пръст видя мъничка сребърна халка.

-6-

- Добро утро.

Двете големи зелени очи гледаха сънливо, но сякаш вече не чак толкова студено.

- Искаш ли кафе? Има нес и обикновено. Какво предпочиташ?

Таня стана, протегна се и както беше гола тръгна към кухнята.

- Нес, ако може.

- Мляко, захар?

- Не, чисто, благодаря.

След няколко минути Таня се върна с поднос с две димящи чаши в едната ръка и с цигара в другата. Беше вързала колана на пеньоара около кръста си, който допълнително подчертаваше голотата и. Спря до леглото, дръпна от цигарата, обърна се леко в профил, надигна леко хълбока си и подпря на него ръката с цигарата. Издиша мъничко дим и после направи няколко димни колелца.

- Кафето, господине.

- Таня, защо аз?

- Защо какво?

- Защо избра мен за игрите си? Знаеш, че имам сериозна връзка. А и с теб никога не сме се особено харесвали.

- Аз винаги съм те харесвала. Дори в първи курс, когато се появи на откриването на учебната година с онзи смешен, леко възкъс костюм те харесах.

Спомена за абитюрентския костюм разрови старата рана. Толкова се бе надявал, че никой не го е забелязал, а ето, че момичето, което му направи най-силно впечатление първия ден /облеклото и рязко се открояваше сред останалите/ го е видяло и запомнило дори.

- Никога не си го показвала. Ти винаги си се държала надменно и встрани от цялата компания. Сякаш мястото ти не е сред нас, сякаш си…

- Да, може би е така. Баща ми ме записа да уча в неговия институт. Имала съм големи шансове. След някоя година щял да стане професор, а може би и ректор и тогава…Бля-бля-бля…Исках да уча ВИТИЗ. Той дори не пожела да ме изслуша. Само каза да не се занимавам с глупости. Актриса от мен надали щяло да стане, но курва със сигурност.

- Защо се съгласи?

- Баща ми е влиятелен човек. Строг, суров. Но ме обича много. Вярно – студено, по своему, но ме обича. Искали са да бъда момче, но на – момиче. И така се озовах при вас, в Лесото.

- И дори го завърши.

- Да, завърших го. И какво? Всичко ми е толкова чуждо, далечно. Толкова тъпо се чувствам. Понякога ме е яд, че някога не си събрах багажа и да се махна.

- Защо не го направи?

- Защото съм една глезла. Защото винаги съм имала всичко и съм получавала всичко, което поискам. Този апартамент харесва ли ти?

- Разбира се.Защо?

- Баща ми ми го подари за двайстия ми рожден ден. Харесвам лукса. Приятно ми е. Обичам хубавите напитки, хубавите цигари. Изобщо…Такава съм. Една разглезена, капризна пикла…

- Сама ли живееш тук?

- Не живея тук. Живея при нашите.Така е много по-лесно. Тук идвам понякога с приятели. Или когато нещо съм сърдита. Но бързо ми минава и се връщам отново в “бащиното гнездо”. Знаеш ли, че баща ми те харесва?

- Не, не го е показвал.

- Скоро си говорихме за теб. Мисли, че си много умен и имаш бъдеще. Искаш ли да останеш на работа в София, в института?

Иван отпи от чашата с кафе последната глътка , дръпна дълбоко от цигарата, взе нова и я запали от предишната. Отново всмукна с пълна сила и погледна Таня в двете големи зелени езера. Да остане да работи в София не може да се каже, че му беше мечта. Иван мечтаеше за реални, постижими неща. В института оставаха само “наши” хора. Баща ти трябва да е “едикой” си. Я професор, доцент, я в министерството някой. Или поне “активен борец”. Образът на баща му внезапно изникна пред него, направо го връхлетя. С дочените панталони, дочената куртка, калните цървули и оръфания избелял каскет. “Ей,Ваньо, какво си се разголемял? Хвърляй тия купешки дрехи и ела да ми помогнеш да изринеме обора!”- го бе посрещнал миналия месец още направо от вратата. Имаше шанс да бъде разпределен в Троян, в завод “Хемус” и да е близо до баща си – нали беше сирак… А можеше да не стане така. Можеше да го натирят някъде на майната си, в някое в някое още по-забутано село от неговото, на края на света. Щеше да живее под наем в някой смрадлив апартамент и Мария да му роди две деца. Те ще учат в местното училище и ще си бършат сопола с опакото на ръкава. И не, защото той така ще ги научи, а защото останалите правят така…

- Хей, къде си? За какво се размечта? Искаш ли още кафе?

- Да, ако обичаш. Снощи видях някъде бутилка коняк. Би ли ми наляла една чаша?

Таня надигна първо едната вежда, после другата, после леко се усмихна и излезе от стаята. След малко се върна с кафето и коняка.

- Не знаех, че пиеш сутрин.

- И аз. За пръв път ми е. Имаш ли нещо против?

- Не, разбира се. Виж, и на мен съм си наляла.

- Ами наздраве, тогава!

- Добре, наздраве!За какво пием?

- За теб – Иван вдигна чашата пред очите си и погледна Таня през стъклото. Образът и бе размазан, гротески.

- За нас –Таня отпи малка глътка , остави чашата на нощното шкафче и се мушна под завивката.

Иван усети езика и върху гърдите си.Облиза първо едното зърно, после другото, после тръгна надолу…Той остави чашата, дръпна от цигарата и затвори очи. Защо Мария никога не искаше да го целува там?...

-7-

“Пльок”- и камъчето потъваше във водата между лилиите.”Пльок”… Слънцето силно припичаше – сякаш не беше края на май. Иван се премести на другата пейка. Кестенът правеше хубава сянка и под него беше почти прохладно. Извади последната цигара и я запали. Смачка празната кутия и понечи да я хвърли зад себе си, но спря. “Така не се става софиянец, пич!”- и прибра книжната топка в найлоновия си плик. Ще я изхвърли където трябва, разбира се.

Видя отдалеч как Мария се приближава усмихната, забързано крачейки по горещия асфалт на алеята. Беше с онази бяла ленена рокля, която той толкова много харесваше. Дълга почти до глезените, плътно прилепнала по тялото, подчертавайки хубавите и гърди и тясната и талия. ”Господи,колко е красива”- помисли си Иван и зарови лице в шепите си.

- Здравей, миличко! И аз успях да се справя! И аз съм отличничка като теб. Наближи обяд, комисията ги напече и започнаха по отгоре-отгоре да го дават. Не ме мъчиха хич. Е, то и дипломната ми работа, знаеш, си беше добра, та…Ей, ама ти нещо не си много радостен сякаш. Какво си увесил нос на тая пейка? Хайде, няма ли да празнуваме? – не спираше да говори Мария – за довечера има идея да се съберем групата в квартирата на Жоро и да полеем дипломирането.

- Е, ще го полеем, разбира се. Има ли нещо, дето да не сме го поливали…

- Абе ти си нещо много сериозен.

- Мария, искам да поговорим.

- “Мария”? Миличък, не си ме наричал така много отдавна. Не съм ли вече “миличко”, а? Да не си хванал някое гадже докато ме нямаше, а? – и Мария го целуна нежно по носа.

После се усмихна лъчезарно, стана, разпери ръце, вдигна глава нагоре и се завъртя.

- Хей, хей, чуйте всички, спрете Земята, искам да сляза!...

- Мария…

- Какво? И не съм “Мария”! Аз съм инженер Петкова. Обръщай се към мен както подобава! Защо се блъсках пет години, а?

- Мария, ще седнеш ли за малко?

Тя спря да се върти и седна до него. Очите и искряха, а по кожата и бе избила лека руменина. Косата и бе пусната свободно, макар че рядко го правеше. Бръкна в чантата си и извади пакета цигари. После започна да рови за запалката, но спря изведнъж, скочи от пейката и изтича до коша за боклук. Хвърли пакета цигари на земята, скочи върху него няколко пъти, след което го изхвърли в коша и се върна с танцова стъпка.

- Ето, видя ли?Току що отказах цигарите.

- Мария, за кой път ги отказваш?

- Не знам, за последен. Ще видиш.

- Искам да поговорим, ще седнеш ли най-накрая?

- Добре, кажи.То и аз имам да ти казвам нещо важно…

- Ами давай, ти си първа.

- Не, не, ти започна. Пък и аз мислех довечера да ти го кажа. Има време.

- Мария…

- Ама вярно, докога ще продължаваш с това “Мария”? Не съм вече “миличко” – ясно.Давай нататък.

- Знаеш колко те обичам…

- Мисля, че знам.

- От доста време сме заедно…

- Три години… четири месеца… и два дни.

- Сигурно са точно толкова… Да… Знаеш ли, никога не сме говорили какво ще правим след като завършим.

- Ами ще се бачка – няма начин.

- Знам, че ще работим, всички работят. Но мислила ли си какво ще правим ние двамата с теб?

- Не знам. “Щом сме двама – страшно няма” – нали така казваше ти. Ще се справим някак си.

- Как? Къде? Къде ще живеем? То не се знае и къде ще ни разпределят. Ще ни забият някъде на края на света…Помниш ли Мирона?...И жена му…Дето учеха стоматология, ходихме им на гости веднъж…

- И…

- Нали завършиха миналата година…

- И…

- Знаеш ли къде са сега?

- Къде?

- В някакво родопско село. Три дена път с камили…и после малко пеша…

- И какво от това? Нали са заедно? И се обичат…

- Не искам такъв живот, Мария! Пораснал съм на село. Израсъл съм сред миризмата на кози, обор, тор. Мразя всичко това! Мразя откритите тоалетни, в които като клекнеш да сереш ти се оплисква задника! Мразя…

- Миличък, спокойно, кво ти става?

Капки пот бяха избили по челото на Иван. Той гледаше Мария с широко отворени очи, но не я виждаше. Погледа му преминаваше през нея и потъваше някъде в далечината.

- Какво, всъщност, искаш да ми кажеш? Че не ти се живее на село? Ами стани софиянец! Колко му е. Само че и ти и аз сме селянчета. Вярно, хубаво е тук, но не ни е тук мястото. Щастието на човек не зависи от това къде ще бъде, а с кого, от човека, с когото ще сподели живота си. Не ме притеснява нито къде ще живеем, нито дали ще имаме пари или не. Важното е да сме заедно. И откритите тоалетни не ме притесняват – да знаеш.

- Спах с Таня.

- Моля?…

- Няколко пъти.

Мария стана и с бавни крачки отиде до коша за боклук. Наведе се и извади смачкания пакет цигари. Хвана една цигара, но тя се пречупи до филтъра. Тя го дооткъсна и го хвърли на земята.Запали остатъка от цигарата и се върна до пейката. Не седна. Остана права и гледаше втренчено Иван.Той гледаше към езерото. Обърна се към нея и протегна ръка.

- Може ли?...- и взе от ръцете и смачкания пакет. Извади си една цигара, която се оказа цяла, само малко сплескана и я запали.

- Коя Таня?

- От нашата група.

- ТАНЯ ПОПОВА?...ТАЗИ Таня?

- Да.

- Нали, уж, не я харесваше?!...И какво очакваш да чуеш от мен? Да ръкопляскам или какво? Знам, че мъжете сте такива, знам. Знам, че при първа възможност скачате в леглото на някоя красавица, знам. Всичко това го знам! Но съм се надявала, че ти не си такъв.Че си различен от останалите. Знаеш ли, мислила съм си какво ще направя, ако разбера подобно нещо. Но се надявах, че и дори да се случи, аз няма да разбера. Че ти и да го направиш – ще го направиш така, че да не разбера, да не ме нараниш. А ето, че ти идваш и ми хвърляш в лицето “Спах с Таня”. Иване, какво по дяволите, става? Какво, всъщност, искаш да ми кажеш?

- Доцент Попов ще ме уреди да стана асистент в неговата катедра.

-8-

- Омъжена си, нали? – попита ей така, като предварително знаеше отговора.

- Да, омъжена съм – и Мария неусетно започна да върти халката си с другата ръка. Миг по-късно се усети и престана.

- А ти как я караш? Как е Таня? Щастливи ли сте?

Иван стана, направи няколко крачки наляво-надясно и седна на облегалката на пейката. Погледна Мария, след това погледна цъфтящите цветя в езерото и издиша дълбоко.

- Таня почина…

- Съжалявам, нямах представа, съжалявам… - и Мария сложи ръката си върху неговата. Иван леко потръпна, но не отмести ръката си. – Миналата година…през април…

Гледаше езерото, цъфналите лилии, усещаше една топла, позната длан…

- По телевизията тече в момента една реклама. Някаква финансова къща твърди, че в щастието е в парите.Не вярвал този, който не е имал достатъчно. Представяш ли си? .. Парите…И аз се продадох някога за “шепа сребърници”… Помниш, нали? Господи, ти ли няма да помниш!?...

Иван стана, завъртя се на пета, разпери ръце и направи жалък опит да се усмихне.

- Момче – софиянче, нали? Отдалеч си личи.

Миг след това се свлече на пейката до Мария.

- Защо трябваше да става така? Защо? …

Мария стоеше до него на пейката и хвърляше камъчета в езерото. “Пльок, пльок…”

- Исках да имам всичко. Исках друг живот, направо друга самоличност… Знаеш ли колко много те обичах, знаеш ли?… Идиот! Пълен идиот! Да пожертвам… Оженихме се следващия месец. Пищна сватба. Доценти, професори, един министър, двама заместник-министри… Елит!... Сватбено пътешествие. Италия, Венеция, Моста на въздишките, Двореца на дожите, Канале гранде… Дори си бях помислил, че ще мога да я обикна… Всъщност, тя не беше лошо момиче. Дори напротив. Таеше в себе си някаква особена доброта, която…

Не поканих баща ми на сватбата. Дори не му казах, че ще се женя. Не поканих абсолютно никого. Нито роднина, нито приятел… За мама се знаеше, че е починала. Излъгах, че и баща ми наскоро се е споминал. Представях си как ще дойде с онзи тъмно син костюм – като автобусен шофьор и с някой от онези каскети, които ненавиждах. Имаше дори един кожен. Сваляше го с едната ръка, с другата нежно го галеше по периферията и казваше: ” Такъв каскет имат само трима души в Ловешки окръг и аз съм един от тях, мамка му! “

Не заведох никога Таня на село. Но и тя не изявяваше особено желание.

“Пльок, пльок…”

- Няколко пъти, в началото, подхвърли, от учтивост може би, да отидем да види къщата, в която съм израсъл, но аз успявах да извъртя нещата и да отложим за друг път. Понякога, в някоя командировка, минавах да видя баща си. Имах чувството, че той също се срамува от мен. Искаше ми се да се гордее, че има син, работещ в София, вишист, преподавател… Че синът му е постигнал нещо. Той вяло ми се усмихваше и аз бързах да си тръгна. На едно от поредните си гостувания намерих входната врата заключена, а той ме гледаше втренчено… от некролога. Фигурирах най-отдолу, сред опечалените… Никой ми нямал телефона да се обади…Мразех го този човек, но въпреки това плаках като малко дете, седнал на пейката до вратата… Винаги съм мечтал да имам син. Той да поотрастне, да разбере света и един ден да каже на приятелите си, когато ме срещнат случайно на пътя : “Ей, пичове, това е баща ми! Елате да ви запозная с най-готиния баща на света”… Но нямам син. И дъщеря нямам. Дори куче или котка си нямам. Нищо нямам. Сигурно не заслужавам, нямам право!... Как ли не опитвахме, какво ли не правихме…Къде ли не ходи да се лекува Таня. Кой ли не рови в нея, не експериментира. Какви ли не неща пи. И нищо. Утробата и оставаше все така празна. Като чувала на Дядо Коледа след празника. Все си мисля, че този рак дойде от всичките тези експерименти с гениталиите и… Баща и умря следващия месец. Мисля, че не понесе смъртта на дъщеря си. Умря седнал във фотьойла, загледан в снимката и на стената. Просто затвори очи и спря да диша… Сега живея с майка и. Тя е луда. Отдавна. Но не създава проблеми. Не говори. Само стои до прозореца, гледа Витоша и пуши. По три кутии на ден. Понякога шумно въздиша и толкоз… Дядото на Таня някога, по царско време, бил богаташ. Наследихме след реституцията една камара имоти. Имам толкова много пари, които нямам идея какво да правя. Това, към което се стремях, с цената на всичко, го получих. Но не съм щастлив. Не съм. Дори мъничко поне… Ходя в института, колкото да не стоя в къщи. Опитвам се да работя съвестно и да науча на нещо тези мили деца. Иначе ще полудея… Вярваш ли в Господ? Някога и аз не вярвах. Сега вярвам. Не знам дали е бог или нещо друго. Но има справедливост. Всеки обяд се заплаща. Всеки… Мразех, ненавиждах произхода си. Направих всичко, за да изплувам от “блатото”… Живея в страхотен апартамент в ”Лозенец”. Терасата ми гледа към Витоша. Не съм ходил на село от както почина баща ми. И знаеш ли какво сънувам почти всяка нощ? Знаеш ли?... Един и същи сън. Един и същи… Баща ми седнал в яслата на кравата, нахлупил назад смачкания си каскет, а аз пълня една ръчна количка с тор и изкарвам на торището. И всеки път като се върна, торът е възвърнал първоначалното си количество и аз продължавам да пълня количката. Някой вика името ми навън, но баща ми отговаря вместо мен, че като свърша с тора – тогава ще изляза. И така – безкрай… Лежейки в копринените чаршафи, сънувам как изривам тор..

Мария седеше до него на пейката, хвърляше камъчета в езерото и гледаше отнесена цъфтящите лилии. Дори сякаш не го слушаше. Изведнъж заговори с тих почти шептящ глас.

-9-

- Стая с дъх на дезинфектор… Легла.Боядисани са стъклата на прозорците. Десет момичета, почти жени седят, чакат… Казали са им : “Денят е подходящ за умиране.” Объркване, страх, някакво дяволски противоестествено нещо. Но те все пак го правят. Чакат. Очакването притъпява сетивата. И болката дори. Опитват се да си говорят, но не се получава. И всяка потъва в празнотата на мислите си. Стържещ, дразнещ шум. “Е, Ваш ред е.” Една от тях става. Аз ли съм това?... Инстинктивно следва бялата престилка. Погледът се премрежва. Сълзи ли?...”Май вече не Ви се иска, а?” Всичко се завърта, тя ляга, връзват и краката. Готова е. Умира. Умираше само при мисълта. Този път умираше наистина… Нима това става с мен?... Колко пъти трябва да умирам, Господи, колко пъти трябва да се умре?!... Много, страшно много. Ужасно е… Упойка. Няма сетива. Само някаква мисъл блуждае над тялото… Лутане в безкрайни коридори, светлина, празни тавани… После стана черно. Огромно черно. Няма го… Дойде събуждането, с усещане за празнота. Няма го. Свърши се. Всичко се върти. Дрехи, кръв, поредният свършек – най-жестокият… Дълбока въздишка. И още една… Чувството, че съм разбита на безброй късове. Слабост и неописуемо желание да се махна, …да се махна,… да се махна,…да…

- Мария, какво, всъщност, ми разказваш?... Кога се е случило всичко това?...

Иван беше станал от пейката и застанал прав пред Мария гледаше в замъглените и от сълзи очи. Тя сякаш не го виждаше. Погледът и минаваше през него, сякаш беше някаква безплътна сянка.

- Спомняш ли си деня, в който се разделихме?

- Разбира се. Нали тъкмо бе минала защитата на дипломните ни работи.

- Бяхме пак на тази пейка… Беше зелена, а сега е жълта…Помниш ли, че исках да ти кажа нещо. Мислех да го направя вечерта…Но тази вечер не се състоя… Майка ми тогава не беше болна. Нито толкова се притеснявах за дипломирането. А и нещата си ги знаех – нямах какво толкова да уча. Но исках да остана сама. Да осъзная това, което се е случило и това, което предстои да се случи… Затова си бях отишла в къщи. Тогава исках да ти кажа, че ще имаме дете… Бях бременна…

Иван стоеше пред нея застинал и не помръдваше. Беше като кадър от филмова лента, която е спряла да се върти. След малко устните му успяха да помръднат едва-едва.

- Господи…

- Лельо, ти защо плачеш?

- Не плача, миличка.

- Ами защо тогава имаш сълзи в очите?

- Ами… Една мушичка ми влезе в окото…и затова.