В алея от дървета бели

навлизам в облак от мъгла.

С цветя и свещи пожълтели

вървя към вечните легла.

Днес събота е - ден за гости.

Навън е свежо - чистота.

Пред мен стои море от кости,

зад мен - река от самота.

Достигам портата. Моменти

от свят, отдавна изживян

спят тук. Студени монументи

ме мерят с погледи, без свян.

А ти такъв си, както вчера.

Уви, не си се променил,

но приживе да те намеря

не съумях, от ум прогнил.

Все бях заета. Орис мръсна

желаеше да ми спестиш.

Днес осъзнавам, твърде късно.

Надявам се да ми простиш.

Говорим, ала е без слово

за всичко, що не става там,

за хубавото - лошо ново,

макар че ти го виждаш, знам.

След миг, на същата алея

с дървета в леден похлупак

стоя. Мъглата се разсея.

По своя път поемам пак.