Приказките на душата - ТРЕТА ЧАСТ

 Краят на началото

Напред нямаше вече път и Ким тръгна обратно по пътечката. Мъглата вече се бе разпръснала и луната отново осветяваше пътя и. Продължаваше да върви вече часове, но така и не достигаше онази празна поляна. Накрая стигна до конюшната и тогава усети отново нещо да лази по краката и. Беше същата змия. Сега обаче не се страхуваше от нея, защото знаеше, че това е само сън. А дори и да не беше, дядо и е винаги наблизо и я закриля.
Изведнъж змията проговори:
- Не се плаши от мен! Аз не съм отровна змия. Тук съм, защото само аз не влязох в гората. Тук съм, защото трябва да ти кажа нещо.
Ким слушаше с интерес това, което и казва змията.
- Ти ще сънуваш този сън много пъти - продължи тя. - И ще изглежда така, че всеки път той е един и същ. Но в действителност, всеки път, когато го сънуваш, ти ще доближаваш все повече неговия край. Следващото място, което трябва да достигнеш, преди да стигнеш до края на началото и още преди да си стигнала до една чужда мечта, е да достигнеш до края на този сън. И когато един ден спреш да сънуваш, ще можеш да продължиш напред, защото това
ще е краят на съня ти. Тогава ще се запознаеш с един човек, който също като теб има свои мечти. Неговата мечта ще бъде да свири на флейта и да радва хората, но никога през живота си няма да е докосвал флейта. Ти ще му
подариш флейтата, която имаш. Тя е вълшебна. Сбъдва мечти. Това е всичко, което трябва да знаеш за сега.
- А медальона? Него за какво да използвам? - запита момичето.
Змията продължи:
- Добре, че ми напомни. Медальона трябва да носиш през целия си живот. Той ще ти сочи пътя напред. С негова помощ никога няма да се губиш и в най-големия мрак. Накрая той ще те заведе до началото.
Змията замлъкна и след миг се шмугна в храстите.
Сега малкото момиче се чувстваше съвсем само под безкрайното звездно небе. Чувстваше се нищожно, като някоя от блещукащите в мрака звезди, но поне щеше да сънува този сън отново и отново и пак да се почувства в безопасност. Дядо и също беше край нея. Нямаше от какво да се бои.
- А сега заспивай, слънчице! - рече старата жена.
- Но, бабо! - замоли я малкото момиченце. - Разкажи ми как свършва приказката! Моля те!
- Още не е завършила. - усмихна се старицата и целуна момичето по челото. - А сега е време за сън!
Малкото момиче дълго не можеше да заспи. Бе виждало белия медальон на врата на баба си и старата дървена флейта, на която дядо и понякога свиреше. Вълшебната флейта! Знаеше, че всичко е истина. Знаеше, че ако заспи, може би ще стигне до края на историята, която баба и не бе и разказала. Вече вярваше в приказки.
А бабата отдавна вече не сънуваше този сън. Бе достигнала края на съня си, а след това и до една чужда мечта, която бе превърнала в реалност. А с това бе превърнала и своята мечта в реалност. Бе срещнала любовта на живота си
и с този човек заедно бяха вървели напред по пътя, а медальонът винаги и показваше пътя напред. Знаеше, че вече е близо до края на този път, но дълбоко в себе си още вярваше в приказки. Дълбоко в себе си знаеше, че душата и няма да я излъже. Знаеше, че когато този  път свърши, това ще бъде само краят на едно начало, което тръгва в обратната посока. И знаеше, че тогава отново ще излезе от гората.
И един ден, в края на нейния път щеше да я чака истински бял ангел с бели криле. Медальонът щеше ярко да заблести върху гърдите и, а тя щеше да запита: "Къде съм?"
Ангелът щеше да посочи с пръст напред и да каже:
- Ти си пред портите на Рая. Сега върви!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf