Душата ми е тънка струна,

що трепка с ритъм учестен.

Безмълвна, чакам да целуна

надеждата, заспала в мен.

От свян греха си да покрия,

че любовта ми не разбра.

От другите страха да скрия,

че без теб моят свят умря.

Сърцето ми е дом без песен -

ограбен, пуст, занемарен.

Наместо обич, в него плесен

се трупа. Няма светъл ден.

И нямам сили да мечтая -

тъй слаба съм и тъй сама.

Свит в ъгъла на мойта стая,

спи споменът, обвит в тъма.

Проклинам себе си и всички.

Сред облаци цигарен дим

по снимката ти със стрелички

се целя, но си невредим.

В море от алкохол се давя.

От избата на вечерта

до дъно пия, що да правя?

Очаквам всеки миг смъртта.

Но тя не идва да ме дири

Къде си? - викам с празен глас.

Навярно друга песен свири,

за своята май бързам аз.

Навярно бързо изтрезнявам -

главата страшно ме боли.

Загубих и го осъзнавам,

а твърде много позволих.

Знам, време е да продължавам

и с гордо вдигната глава,

макар и с мъка, се изправям.

Към бъдещето си вървя.

Да, зная, там ще има също

капани, кървави следи,

но няма в мрака да се връщам

и няма тъй да ме боли.