Пътуване

Цигарен дим, хаотично идващи отвсякъде гласове и ритмичнот тропане от движещия се влак. Цвети седеше сама до прозореца, гледаше навън и си мислеше. Никой не знаеше за какво.Тя умееше да го прикрива блестящо.Студеният и и непроницаем поглед оглеждаше с безразличие всичко и всички наоколо, а после отново се отправяше към прозореца и очите и засияваха едва забележимо, докато поглъщаха жадно пейзажите наоколо. Сякаш търсеха нещо в тях.

    Искаше и се да може да лети, да не чува гласовете, да не вижда хората, да не усеща дима. И успяваше. Имаше способността да бъде сляпа, глуха и безчувствена, когато така и изнасяше, когато беше безразлична, когато никой и нищо около нея не заслужаваше да бъде забелязано.

  Но за разлика от другите, опитващи се да летят хора, Цвети вече знаеше точно кога и къде да спре и как да се приземи. Понякога, като днес, тя копнееше да не знае, да живее в заблуда, просто да лети, без да се налага да слиза на земята. Но не можеше. Само блясъкът в очите и подсказваше, че преди го е правила, а студенината в тях, че това е останало в миналото.

  В погледът и имаше някаква странна зрялост и спокойствие. Сякаш знаеше всички тайни на света. Сякаш вече беше виждала всичките му грозни лица, но това не беше успявало да я накара да спре да го обича.

  Колко млада, крехка и жизнена изглеждаше, и в същото време – колко стара, силна и вече уморена. Почти никой не успяваше да проникне зад хладното спокойствие на очите и, а ако някой успееше, беше само защото, тя позволяваше това да стане. Внимателно подбираше хората в живота си. Трудно ги допускаше до сърцето си, но веднъж влязъл, вече никой никога не излизаше от там.

   Усмихваше се много рядко. Обясняваше го с това, че мрази преструвките. Казваше, че когато хората започнат много да злоупотребяват с дадено нещо, то губи цената си. Затова и още по-рядко казваше  „Обичам те”. Но най-рядко някой можеше да чуе от нея :  „Страх ме е”. А тя се страхуваше. Страхуваше се от самотата. Страхуваше се за хората, на които държи. Най-много се страхуваше от самия страх, според нея я правеше слаба. Затова бягаше от него и не го показваше. И всички я мислеха за безстрашна, за безчувствена дори.

  Но когато все пак се усмихнеше, тя позволяваше да се види другото и Аз. Някъде дълбоко в нея още живееше едно невинно детенце, което и помагаше да се радва на малките неща и да не ги отминава. Това, съчетано със студенината и, я правеше интересна и различна. Много хора виждаха в нея това, което биха искали да бъдат. А тя виждаше в тях това, което безумно искаше – да живее в незнание, и това, от което бягаше – липсата на цели и върхове. Знаеше, че би било по-лесно да е като тях, но не искаше.

  Не искаше да следва път. Стремеше се да направи своя пътека и през колкото по-трудни местности я прокарваше, толкова по-доволна беше от себе си. Оставяше своята следа във всеки, в чийто живот е била. Понякога просто минаваше от там и си тръгваше. Не че не искаше да остане, просто мястото и все не беше там.

Друг път усещаше обратното. Заседяваше се. Изпълваше нечий живот със смисъл, променяше го, но не успяваше да остане там. Не издържаше слепотата хората до себе си, не можеше да търпи вечно.

Всеки път те отваряха очи, едва когато нея вече я нямаше и разбираха какво са можели да имат. Това ги караше да страдат. Но тя страдаше повече, защото можеше и искаше да даде много, а нямаше на кого. Те винаги я запомняха като : Цвети – специалната в живота им, а в нейното сърце оставаха като празнини, които и причиняваха огромна болка всеки път, когато се сетеше, че не е успяла да ги запълни с любовта си.

   Хората около нея си мислеха, че в живота и има много мъже, че на нея и харесва това. Само тя виждаше, че всъщност няма  Никой. Хората си мислеха, че всички я харесват и тайно искаха да са като нея. А тя им се присмиваше съжалително и със сълзи на очи им пожелаваше никога да не изпадат в нейното положение – да иска да я харесва ЕДИН, а да няма такъв човек.

  Във влака пътуваха много хора. Всеки от тях отиваше там, където искаше да стигне и за където беше тръгнал. Но един от тях просто пътуваше .За Цвети беше все едно къде ще я отведе този влак. Тя искаше само най-после да бъде там някъде, на своето място и търсеше влака, с който да стигне до него. Затова гледаше толкова съсредоточено през прозореца и оставаше сляпа за нещата, които не я интересуваха. Не искаше да го изпусне заради нещо незначително. Другите не разбираха това и мислеха, че просто е мълчалива. Не и обръщаха внимание, както и тя на тях.

   Влакът пристигна и всички слязоха на крайната спирка, която беше целта на пътуването им. Но тя не спря. И няма да спре, докато не намери своята спирка. Затова просто се качи на следващия влак и продължи да пътува, гледайки през прозореца...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf