Последният изгрев на Земята

Човечеството създаде машините. В началото те бяха примитивни, но постепенно “поумняха” до такава степен, че изместиха човек от местата, които природата така старателно бе предопределила за негово притежание и завоевание. Машините проникнаха надълбоко в космоса и в океанските дълбини. Сетне станаха достоен заместник на войника на бойното поле. Последният етап обаче бе решаващ – машините смело навлязоха в нашия бит и ежедневие и накрая се случи неизбежното. Съдбата и бъдещето на хората бяха поверени на последното поколение електронни мозъци.

Живеейки на границата на две епохи – постмодернистичната и ерата, която философите нарекоха “ера на пълната хармония” - аз бях свидетел как човечеството се прости с войните завинаги, как страхът от ядрения кошмар и от изчерпването на енергийните източници остана като един вече завършил период в учебниците по история. Но като представител на последната група Изобретатели аз усещах, че нещо не е както трябва.

През това второ десетилетие на двадесет и втория век ние, Изобретателите, се криехме из островите на Тихия океан – всичко това го правихме, за да запазим останките от това, което някога се е наричало истинска наука. В стремежа си да бъдем полезни ние посветихме всичките си усилия в едно пътешествие, което можеше да струва живота на участниците в него. Вярвахме, че ако успеем ние ще върнем стария ентусиазъм на хората, който е бил техен неизменен спътник преди близо два века – преди машините да поемат в свои ръце хода на историята.

По това време астронавтиката играеше маргинална роля. Въпреки че всеки месец излиташе космоплан към суборбиталното пространство или към двата големи орбитални хотела, разположени в ниска околоземна орбита, възможностите на техниката се простираха дотук. Технологичният подем, обзел Земята в началото на двадесети век е вървял с нееднакви темпове за компютърната и ракетната техника. Никога не била открита революционна технология, която да ни осигури колонизация поне на близките до нас планети и да измести стандартните методи за полет посредством химични ракетни двигатели, прикачени към многостепенни конструкции. Електронните мозъци били сметнали, че всички усилия за работа в тази насока са свързани с неоправдан риск. Като резултат човек останал завинаги бебенце, способно да достига само до ниска околоземна орбита. Оттам нататък машините начертали Бариерата и всяко нейно преминаване би означавало неопределен риск за живите същества.

Какви наивници бяхме ние, Изследователите! Как само вярвахме, че когато преминем през Бариерата и се завърнем живи оттам ще променим живота и застоя, в който човечеството се намира!

Нашите действия бяха сведени в общи линии до три етапа. Първият бе проучване на старите чертежи, изобразяващи ракетна техника. Вторият бе дизайн и строеж на новите ракетни двигатели. По време на третия етап построихме първите прототипи на ракети, които изстреляхме в безпилотен режим.

След дълги усилия най-сетне бяхме готови да преминем през Бариерата и да обиколим Луната!

Аз бях един от двамата смелчаци, които се качиха в кораба. Напук на нелеката съдба всичко протече успешно. Ракетата ни излетя и след половин ден преминахме през Бариерата. А когато пристигнахме в орбита около Луната това бе истински празник за нас! За първи път от повече от век хора наблюдаваха изгрев на Земята и аз бях един от тях!

Изгревът на Земята е явление, което може да бъде наблюдавано само от орбитален апарат, но не и от спускаема станция. Няма да забравя как аз и моя колега - Изследовател стояхме, аз до единия илюминатор, а той до другия, наблюдавайки как земното кълбо постепенно се издига над лунния хоризонт и изгрява! Един от първите земни астронавти споменал навремето, че ако човек сложи пръста си пред очите и закрие Земята, осъзнава колко малък е света и как всички грижи изглеждат нищожни на фона на гигантската космична пустош!

Но заради тези грижи ние стояхме там и наблюдавахме тази изящна красота!

За съжаление ние бяхме последните представители на тази епоха, на които бе отредено да видят изгрева на Земята. Когато се върнахме се оказа, че всички усилия са били напразни. Обществото, което толкова разчитахме, че ще се промени, отказа да ни повярва напук на множеството доказателства и фотоси, които донесохме. Хората ни взеха за подбив, а нашето приключение – за материал за абсурдните им комикси. И преди Изследователите са били считани за техно-секта, но сега това схващане се затвърди. И в момента си мисля, че не тази Бариера, която лежи зад поясите на Ван Елън трябваше да преминем. Друга Бариера, по-страшна се намира в съзнанието на съвременния човек от двадесет и втори век. Тя премахна творческия дух, постави човека в технологичната рамка и ни мами със стабилността на неясното ни бъдеще.

Късно ли е вече за промяна? На този етап не мога да отговоря. Чувствам обаче, че самото присъствие на Изследователите малко или много нарушава установения от машините баланс. Вярвам, че следващия път когато разклатим везната, тя ще се наклони в полза на хората. Това може да стане след век, два, дори сред хилядолетия – но важното е да се случи, защото в противен случай сме си осигурили достойно място сред вкаменелостите.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf