Всеки ден му подава булевардни цветя край студените стълби на пъстра витрина. Там, зад ъгъла мръзне и очаква го тя, но и днес (както вчера...) той (пак...) я подмина.
Всеки ден му постила многоцветен света, обичта си самотна във пъстри килими. Той минава набързо, непознал участта на мечтани слънца във очите незрими.
Подарява му себе си в семпли букети, в станиолова нежност, шумяща магийно. ... Разпилени следи от цветя неприети ветрове натъжени разнасят стихийно.
В двете слепи очи булевардно изстива непогалена обич край стълби студени. Силуетно потъва, тълпата я скрива и превръща мечтите в цветя вледенени.