|
Сестрите на Драконовата кръв
Някъде много далеч от нас, по-далеч от последната планета в нашата система, съществуват много други светове освен нашият. Само че те не са обикновени. Всеки един от тях е плод на нечие човешко съзнание – казано другояче, място, където въпросната персона се "крие" когато иска да е далеч от настоящето. Да, става въпрос за сънищата и мечтите. Въпреки че тези две неща са в голяма степен различни, те често се преплитат. Тази история е точно за един от тези светове. Светът на Зеления Кристал.
~ ~ ~
Манастирът бавно изплува от тъмните дебри на гората, огрян от слънчевите лъчи. Нирел обичаше тази част от деня. Целият склон на планината, обрасъл с гъсти гори, беше като залят с разтопено злато. Монахинята стана, отърси сухите листа от дрехата си и се запъти към постройката. При всяка нейна крачка оръжието й – меч със името Даващия живот – подрънкваше тихо. Въпреки званието си на монахини, сестрите от Драконовата кръв никога не се деляха от оръжието, което получаваха още в деня на раждането си. За разлика от обикновените лечителки и знахарки, тези жени можеха да церят не само с билки и отвари, а и с магия. И обратно на монахините от другите сестринства, те ставаха пълноправни членки на своето едва когато достигнеха зрялост и споделяха мъжка постеля за първи път.
Нирел стигна до огромните, обковани с желязо дървени порти на външния двор. От двете страни на масивната врата стояха две величествени каменни статуи на дракони. Нирел докосна дървената повърхност и каза:
- Мога ли да вляза в това място, или трябва да напусна?
В отговор се чу тътнещ глас:
- Кажи името си, посетителко.
- Аз съм Нирел, една от драконовите сестри.
Гласът отново изтътна:
- Ама защо не каза веднага, а ме размотаваш с тези смотани ритуали?!
Нирел едва се сдържа да не се разсмее. Дясната статуя се протегна лениво и скочи от пиедестала си. Муцуната на дракона се разтегли в нещо, подобно на усмивка:
- За стотен път ви казвам, че не е нужно да се представяте по този префърцунен начин, ама не – ние сме Драконовите монахини, давай да си перим крилата и да си дуем гушите! Не се научихте за половин век!
Цялата тирада продължи в този род доста време, а лицето на Нирел продължаваше да почервенява от усилието да не се засмее. Накрая тя не издържа и избухна в кикот.
- Дяволите те взели, драконе! Трябва да ядеш девойки, а не да ги разсмиваш!
Драконът се усмихна още по-широко:
- На диета съм. Давай да влизаме, че съм гладен като ...хм... ами като... хммммм... Дракон!
Нирел въздъхна. Двамата каменни стражи на портата бяха известни на обитателките на манастира както с постоянните си шеги, така и с несъкрушимия си апетит.
- Кой каза храна? – вторият каменен дракон също се присъедини към тях. Нирел демонстративно подбели очи. И прекрачи масивния праг. В момента, в който го направи, тя замръзна на място и пребледня. Драконите проточиха шии през вратата и като един ококориха очи.
Манастирът беше опустошен.
- В името на Праотеца, какво е станало тук? – след известно мълчание промълви дракона, който седеше отляво на портата.
- Не знаем. Странно, не мислиш ли, братко? Остаряваме и оглупяваме със всеки изминал ден. Не може да не сме видели как някой е влязъл вътре, а и за това безчинство трябва не един човек...
- Достатъчно! Помогнете ми да видим дали има оцелели! – сряза ги Нирел. Докато обикаляше развалините, гледаше обгорената трева, пукащите по камъните въглени и безчетните мъртъвци, тя усещаше как живота й изтича. Всичко, което беше познавала и обичала някога беше този манастир и всичко в него. А сега не се виждаше жива душа...
Както вървеше, забила очи в земята и потънала в тягостни мисли, тя се спъна в един труп. Мнимият мъртвец изохка и тя се сепна:
- Сестра Мирика!!! Жива си! Какво е станало тук?!
Жената изстена, когато Нирел положи главата й на коленете си и й даде вода от манерката на колана си.
- Сестро, бяхме нападнати... Мъже в кафяво и зелено, всичките с тъмни коси и виолетови очи... Нямаха оръжия, биеха се само с пламъците, които оформяха с ръце...
- Отвратително!!! Богохулство!!! Кой би посмял да нападне манастира?
- Не знам, опитай се да разбереш... Намери достоен носител на Пронизващия сърца...
Нирел преглътна сълзите си, взе оръжието – копие с резбована дръжка и украсено с боядисана конска опашка при върха, и стана. Продължи да търси оцелели, но нямаше никой. Последните й надежди угаснаха с последния труп, който обърна. Драконите също не бяха намерили никой.
От този момент Нирел се закле да отмъсти на мъжете с виолетови очи. Единият дракон понечи да й каже нещо, но като видя опасния блясък в очите й, пълни със сълзите на отчаянието, се отказа. Тя се обърна към залязващото слънце. Беше обещала на Мирика да намери еретиците и щеше да го направи. И нямаше да спре само до там...
Влажният есенен вятър развя дългата й черна коса, небесното светило се отрази в зелените й очи. Тя извади Даващия живот от ножницата. Гравираното, двуръчно оръжие отрази лицето й и го пречупи. Тя стисна ръкохватката и направи най-трудната крачка през живота си.
~ ~ ~
Грей седеше в кръчмата и сърбаше прокиснал ейл от дървена халба. "Гущера" беше най-евтиното заведение извън града, където предлагаха що-годе читава храна. Траперът с отвращение загледа как една трътла се опитва да накара приятеля му да й даде някоя и друга пара и изръмжа ядосано:
- Лейди Праска, махни се, защото не струваш дори колкото парцалите по себе си, а искаш и бакшиш...
Цялата кръчма избухна в смях, а лейди Праска се скри в кухнята. Грей я изгледа злобно и я заплю:
- Мразя ги такива. Нито са хубави, нито са умни, а се и натискат, да не би случайно да не им пуснеш някоя ръка. А ти бе, момче, къде ти е акъла? Оставиш ли се на такава, няма отърване! Ще те последва и в пъкъла за единия грош и ако го нямаш, ще те пробута на районния префект!
"Момче" той наричаше снажен, на около двайсет и пет години младеж, който го изгледа сърдито.
- Грей, престани. Знам много добре какво правя. – при тези думи по-младият отпи юнашка глътка от ейла си и се задави – Дяволите го взели, това магарешка пикня ли е? Кръчмарю, ти направо ни скубеш!
Въпросният господин, дебел човек с мазна, рядка косица и потно лице започна да увърта:
- Съжалявам, млади господарю, но реколтата беше лоша, имаше скакалци...
- Да бе, и така всяка година...
Цялата кръчма зарева от смях за втори път, от някои места се чуваха викове "Да бе, вярно си е!" или "Право е момчето!"
Грей стана, ливна остатъка от блудкавата течност на пода и каза:
- Хайде, момче, имаме вълци за трепане, а ако ударим мечка, още по-добре.
Младежът, видимо почервенял от алкохола, стана тежко и каза:
- Първо, вече не съм момче и второ, имам си име.
Грей изсумтя:
- Да бе. А аз съм Драконова монахиня. Размърдай се и давай да излизаме, че тук смърди на свинарник.
В този момент на вратата се похлопа и влезе жена, следвана от двама мъже. Тя смъкна мократа си, черна качулка и се тръсна на току-що освободената маса. Двамата седнаха отстрани до нея. Единият се провикна:
- Кръчмарю, пусни насам три халби ейл!
- Две. Аз искам само гореща вода. – поправи го жената и изстиска водата от плитката си . Кръчмарят ги погледна странно, но не каза нищо. Исканите питиета бяха донесени и мъжете запиха мълчаливо. Жената пусна някакви билки във чашата си и я стисна с две ръце. Каза някаква дума, водата блъвна нагоре и спадна. Когато мехурчетата изчезнаха в чашата имаше зеленикава запарка. Жената отпи и се загледа в трополящия навън дъжд. Боровата гора зад ханчето беше покрита с рехава мъглица, а селският път с два коловоза отпред беше целият разкалян. Унеса й беше прекъснат от гласа на младежа:
- Ей, ти т'фа как го напрай? – очевидно беше пиян. Грей го беше зарязал. Жената вдигна рамене и продължи да пие.
- Е как тъй не найш, не ста'а. Не мое да прайш нещо и да не найш к'во.
Единият от спътниците й изгъгна глухо:
- Млъкни бе, зеленийо, говориш с Драконова сестра.
- Да бе, вервам ти. По ми мяза на прекалено забогатяла курва. Свободна ли си довечера, маце? – при тези думи той плъзна ръка по гърдите й.
- Шамериксу.
- Уаааааа... Парииииии!!! Откъде го извади тоя пламък, бе жена?!
- Шамериксу.
- Стига бе, да не съм ти танцьоооооор!!! – мъжът вече виеше от болка, подът под краката му явно се беше нагорещил.
- Сасен. Не си.
Паренето спря и мъжът изхвърча навън да си охлади краката в калта. Единият от двамата мъже плесна два пъти с ръце и каза:
- Браво, Нирел, добре го нареди.
- Нямам нужда от лаври, Дракен. Да вървим.
- Ама не сме си допили, а и навън вали.
- Братко Дракен, ставай, преди и ти да затанцуваш. – другият го погледна изпод вежди.
- Братко Дорх, напомням ти, че не си Драконова сестра, а и вече не си първа младост. Не ми казвай какво да правя.
- Казах, че тръгваме. Хайде, чака ни път прекалено дълъг, за да го отлагаме с някакъв си дъжд. – Нирел сложи качулката си, стана и излезе. Дракен само сви рамене и я последва редом с Дорх. Двамата се подсмихнаха, като видяха как нахалника от кръчмата клечи с блажена физиономия в една локва. Изведнъж Нирел се обърна и се загледа в окаляния, седящ на земята човек. Извади Даващия живот и закрачи към него.
- Погледни ме.
Онзи я погледна. Беше чернокос, със зелени очи – като нея самата.
- Хммм, не става. Не си с виолетови очи. И все пак... – Тя леко прокара меча по врата му, колкото да му пусне кръв, и продължи по разкаляния път заедно с двата преобразени дракона.
~ ~ ~
След проливните есенни дъждове и студения зимен вятър дойде пролетта – весела, жизнена и пълна с нови надежди. Всичко се беше раззеленило, нацъфтяло и навсякъде се носеше аромат на живот. Кейл беше заложил няколко капана в гората предната вечер и трябваше да отиде да ги провери. Но как не му се ставаше...
Той въздъхна и се надигна тежко. Завивката му се свлече на дъсчения под, но той дори не й обърна внимание. Протегна се, изпука пръсти и слезе на долния етаж. Грей вече трябва да е станал, помисли си той, докато слизаше по стълбите. Отиде до кухнята, хапна малко хляб, изпи чаша чай и излезе. Грей го нямаше, явно вече беше излязъл. Кейл взе траперските си принадлежности от коша до вратата и влезе в боровата гора зад къщата. Скоро откри белезите, които беше оставил по дърветата снощи и продължи нататък. Видя и първия капан – беше строшен. Явно някой елен беше стъпил вътре и в паниката го беше начупил с копита. Във втория нямаше нищо, в третия – също. На Кейл започна да му омръзва. Добре че остава само един капан, каза си той. В този миг чу гласове:
- Идиот!!! Кой дракон с малко самоуважение би попаднал във вълчи капан?
- Млъкни, гущер такъв! Ти спа точно до мен, значи трябваше да паднеш и ти! Как така го избегна?!
- Братко Дракен, братко Дорх, моля ви, стига. Няма нужда да се карате за глупости.
Кейл се заслуша. Двете имена му звучаха познато, но откъде... В същия миг се чу пукот и младежът побесня. Бяха счупили капана му! Без да се церемони, той излезе от храстите и ченето му увисна. От едно по-младо борче висеше в нелепа поза кафеникав дракон и се мъчеше да достигне протегнатата лапа на друг, само че син. До тях имаше някаква чернокоса жена, която ги гледаше назидателно. И изведнъж те и тримата го видяха. Той вдигна ръце и го хвана яд, че беше дошъл само с мрежа, лък и колчан стрели. Но от друга страна, не се срещат дракони в горите всеки ден, каза си той успокоително.
Жената извади меч и го попита, насочвайки острието към гърлото му:
- Кой си ти и какво правиш тук?
- А ти и драконите кои сте и какво правите в моите капани?
- Твоите?! Ха! Да не мислеше, че ще ни хванеш с тези... хм... конци?
- КОНЦИ?! Жено, ти прекали! – при тези думи той отстъпи встрани и отиде да събере потрошения от дракона капан. Кафявият звяр го погледна учудено:
- Братко, ти си невероятен непукист! Да обърнеш гръб на Драконова сестра е равнозначно на смърт.
- ДРАКОНОВА СЕСТРА ЛИ КАЗА?!
На Кейл му просветна. Жената пред него беше странницата от кръчмата, с което се заяде есента и тя му подпали краката!
~ ~ ~
- Та откъде каза, че идваш?
- Не смятам,, че ти се иска да знаеш. - Нирел отпи от чая си и го погледна над ръба на чашата.
- Добре де, ще те попитам по друг начин – къде си израснала?
"Нахалник", помисли си Нирел и въздъхна, "Де да беше от тези с виолетовите очи, че да имам причина да му видя сметката. Поводи си създаде предостатъчно."
"Сестро, бъди снизходителна. Все пак момчето е младо и изглежда, че не вярва че си от Драконовата кръв."
"Браво, Дракен." Упрек. Нирел се зачуди дали Дорх може нещо друго, освен да се тъпче и да гълчи събрата си. "Сестра Нирел на каква ти прилича? На прегърбена, немощна старица ли? Мери си приказките, да не ти прехапя гърлото."
"Дръж си раздвоения език зад зъбите, гущер."
"Млъкнете, за бога! Не мога да мисля от вас!"
- Ъъъ... Слушаш ли ме?
Нирел погледна объркано. Кейл явно току-що беше размахал ръка пред лицето й без видим резултат и ясно бе показал мислите си на глас.
- А? Какво каза?
- Питах те дали не си уморена. – Кейл я гледаше напрегнато.
- От драконите е... Избягват да говорят на висок глас пред други хора и мислите им кънтят в главата ми непрестанно. А те само се карат...
- Недей, че тръпки ме побиха. – младежът се усмихна – Искаш ли да останеш във къщата за известно време? Изглежда отдавна не сте имали свестен подслон.
- Уви, прав си. Не бих ти отказала, но ме чака важна мисия.
- Добре, но помисли малко. Скоро ще дойдат пролетните наводнения от планините. Остани поне докато преминат, после можеш да продължиш. Още чай?
Нирел пак го загледа странно. Май ще си извади впечатление, че говоря само с очи, пошегува се тя със себе си, докато той й сипваше от зеленикавата течност. Изпи последната чаша на екс и се извини, че й се спи. Качи се по дървените стълби, влезе в спалнята... Кейл май каза, че е неговата... и се строполи до леглото. Върху скромния си сламен дюшек. Мразеше да спи на легло. Чувстваше се, все едно се дави, че потъва в някаква плашеща мекота. Замисли се какво ще прави от тук нататък. Колкото и да не й се искаше да го признае, момчето имаше право. Нямаше да може да пътува поне до началото на лятото. Информация имаше, но малко и противоречива. Загледа се в отражението си, което виждаше в подпрения на стената до нея Даващ живот. Искаше й се да вярва, че не е оставен във неподходящи ръце. До него почиваше копието на сестра Мирика, увито в груб дебел плат. Нирел не знаеше какво ще прави с оръжието. Да го продаде беше изключено. Да се отърве от него или да го даде на случаен човек също. На случаен не, но...
Решението дойде само. Нирел заспа, без да се тревожи повече за каквото и да било. По някое време усети, че Кейл си ляга, но не му обърна внимание. Още когато той влезе я лъхна миризма на кръв. Отначало се стегна, но после пак се отпусна, като се сети, че е трапер. Само го попита сънено:
- Какво животно хвана?
- Дракон.
Като видя как рязко стана и се ококори Нирел, Кейл избухна в искрен смях. От сърце. Толкова беше заразно, че Нирел не усети как се е засмяла и самата тя. Изумителна жена, каза си. Под късата й нощна риза личеше здраво, ала измършавяло тяло. На едното й бедро имаше белег от прорезна рана. Крайниците й бяха тънки и силни. Кейл не се съмняваше, че с лекота би го победила в схватка с едната гъвкавост и бързина. Както и да е, прозя се той, сега му се спеше. Не би отказал да легне до нея, но още му се живееше. В края на краищата, хората не разправяха току-тъй на какво е способна Драконова сестра, ако в постелята й се намъкне натрапник.
Кейл се приземи върху леглото с плонж и моментално заспа. Скоро къщата се огласи от три хъркащи гласа. Дори в човешки облик драконите не си поплюваха.
~ ~ ~
Слънцето се показа лениво над планинските зъбери и облиза с лъчите си дървената къща. Гората беше по-зелена от всякога, тревата – по-росна. Навсякъде миришеше на зеленина. Ще ми липсва този аромат, каза си Нирел, докато се стягаше за сутрешната проверка на Кейл. През малкото, неостъклено прозорче, се виждаше как двата дракона лениво се реят над поляната отпред. Кафявият Дракен явно беше решил да досажда на синия Дорх и непрестанно пикираше над него и игриво го хапеше. Другият показваше на шега зъби и дори веднъж го погна. Скоро съвсем се вдетиниха и започнаха да се стрелкат насам-натам като новоизлюпени. Дорх се обърна и изпусна светлозелен пламък през рамо, но не така, че да уцели другия. Дракен блъвна яркооранжев и двете огнени струи се срещаха във въздуха. Чу се лека експлозия, а двата дракона кацнаха и се затъркаляха по гръб по тревата, трепкайки с езици от отворените си усти - техния начин да се смеят – и тръгнаха към къщата. Явно след лудуването бяха огладнели.
- Нирел, къде се бавиш? Слънцето изгря вече! – Кейл се показа през вратата, нарамил вещите си—Нали щеше да идваш с мен, за да проверя капаните?!
- Извинявай. Драконите се бяха заиграли, а е такава рядкост човек да ги види да не се карат...
- Вече се убедих в това. Идваш ли?
- Да, ето ме. – Нирел преметна меча на гърба си – оръжието беше дълго и двуръчно и не ставаше да го носи на кръста – и взе рулото плат, в който беше увит Пронизващия сърца. Кейл понечи да извика драконите, но Нирел му поклати пръст и той се захили. Двамата излязоха скришом пред задната врата. Чуваше се съвсем ясно как драконите ядат пред главния вход. Специфичното мляскане и хрущенето на кости не можеше да се сбърка с нищо. Скоро двамата се скриха в гората отзад.
Нирел на можеше да се ориентира в гората. Всички дървета й изглеждаха толкова еднакви! Кейл обаче явно я познаваше като дланта си. Стигнаха до първите два капана. В единия имаше два заека, а в другия – малък рис.
- Я гледай! Не съм се и надявал, че някога ще хвана един от тези! Дори Грей не е успявал! – Кейл още малко щеше да затанцува. – Помисли за колко мога да му продам кожата! Или не, по-добре жив!
Нирел вдигна вежда. Рисът все още беше малък, едва ли не с бебешка козина. Когато тя приближи до капана, зверчето изсъска и перна пръчките на клетката с лапа. Тя го погледна и му каза мислено:
"Спокойно, малко братче. Няма да позволя на Ловеца да те убие."
След малко Нирел се смая от собствената си глупост – рисчето я заля с порой от чувства и образи – другите четири от котилото, уютният мрак на пещерата, вкусът на майчиното мляко, грапавият език, скриптящ по козината Й – тук Нирел разбра, че рисчето е женско – и много други дребни удоволствия от живота в гората. Нирел реши да опита отново. Този път говори като НЕЯ – изпрати Й образа на Кейл с нож в ръка, тръгнал към НЕЯ, и себе си, изпречила се пред Ловеца, за да го спре.
Незабавна реакция. ТЯ излъчи такава топлота и доверие, че Нирел каза на висок глас:
- Кейл, не я убивай. Твърде е сложна, за да умре.
- Сложна ли? Как така? – Кейл изглеждаше скептичен.
- Досега не съм усещала друго същество освен драконите да показва емоция толкова ясно. А ТЯ го прави с лекота. Сигурна съм, че като порасне, ще може дори да говори мислено, също като Дракен и Дорх!
- Тя? Значи е женско?
- Не тя , а ТЯ. Няма име и сама се определя така. Да Я вземем с нас. Ако Я опитомиш... не... Ако успееш да Й внушиш доверие към теб – съм сигурна, че ТЯ ще ти бъде ценен помощник в лова.
- Рис – помощник? Звучи добре. Убеди ме.
Нирел въздъхна. Мразеше да влияе на мислите на хората, но не виждаше друг начин да Я спаси. Отвори клетката и Я хвана за врата. Рисчето застина и подви късото си опашле между краката си. Нирел се учуди искрено. Защо се мислеше за ТЯ, като беше ТОЙ? Отново го "попита" за котилото и видя – всички останали рисчета бяха женски и затова ТОЙ се мислеше за ТЯ! Засмя се и когато го каза на Кейл, той също се засмя.
- Ще ми ГО подадеш ли? Все пак ще е мой помощник.
Обаче в момента, в който ТОЙ премина в ръцете на Кейл, се разбесня и се опита да го одраска. Когато обаче разбра, че вече Ловецът не е опасност, се поотпусна малко и му позволи да ГО държи. Докато се прибираха, Нирел излъчваше такова задоволство, че ТОЙ се зачуди дали не е хванала добра плячка и измяука в знак, че е гладен. Нирел го успокои и каза, че скоро пристигат в бърлогата.
"А мислех да дам на Кейл Пронизващия сърца", помисли си тя тъжно.
~ ~ ~
Когато пристигнаха, вече се беше стъмнило. Влязоха и видяха двата дракона в истинската им форма, заспали с надути тумбаци. Размениха си усмивки и пуснаха рисчето да подуши и огледа къщата. Когато се приближи към външната врата Кейл попита Нирел:
- Как общуваш с него? Искам да му кажа да се махне от там и да излиза само с нас.
- Мисли за разговорите ни като за обмяна на образи. Асоцирай нещата с картини. Използвай сетива, за да му говориш. С думи няма да те разбере засега.
Кейл реши, че това е крайно интересно и опита да МУ каже да се махне от вратата, като изобрази преминаващото рисче и после своя гняв. Рисчето го погледна странно. Кейл имаше чувството, че ако беше човек, щеше да вдигне вежда. После ТОЙ подуши драконите и отиде да ги види. Явно ги хареса от пръв поглед, защото се отърка в хълбока на Дорх и после се свря под едната лапа на Дракен. Сви се на кълбо и се приготви да спи в кошничката от нокти, когато кафявият дракон се събуди, видя го и стреснато отскочи назад с писък. При гледката на по-едрият от кон звяр, отстъпващ пред малкия рис, синият дракон и двамата човеци се затъркаляха по пода от смях.
Докато вечеряха, Нирел попита:
- Кейл, кога имаш рожден ден?
- Като се замисля, май е днес. Защо?
- Честит рожден ден тогава! Имам подарък за теб!
Изтича до вратата и взе вързопа с копието. Беше много развълнувана и се изчерви като момиченце, когато му го подаде с думите "Хайде, отвори го!"
Драконите отвориха усти до земята, като видяха какво му е подарила, но решиха да не казват нищо.
- Нирел! Нямаше нужда! Аз...
- Не казвай нищо! Това е много специално копие. То... – Нирел сведе поглед, за да скрие сълзите си – Помниш ли, когато в първия ми ден тук ме попита откъде идвам? Е, сега ще ти кажа. Манастирът, от който идвам, беше опустошен от мъже с тъмни коси и виолетови очи. Заклех се да ги накажа за стореното. Оръжието, което държиш, принадлежеше на най-добрата ми приятелка, която открих умираща, защото беше защитавала дома ни. Казваше се Мирика...
- О... Аз... Нирел, не мога да го приема. Не съм достоен за доверието, което ми оказваш по този начин.
- Вземи го! Длъжен си! – този път тя не се опита да скрие сълзите си и го погледна право в очите.
- Няма да го взема.
Нирел го погледна невярващо.
- Няма просто да го взема. Ще дойда с теб, за да накажеш онези, които са унищожили манастира!
Нирел не каза нищо. Просто се хвърли в ръцете му и заплака неудържимо на рамото му.
Два дракона изреваха като един...
- Сребро, готов ли си?
Елфът кимна и преметна торбата си през рамо. Той рядко говореше и именно това му качество го правеше добър убиец. Господарят го беше намерил като малък, когато беше сирак. Вместо да го зареже, както би постъпил самият Сребро, Господарят го прибра, нахрани и отгледа като син. Нещо повече – даде му работа. Сега елфът убиваше тези, които пречеха на Господаря в плановете му. Сребро не се интересуваше дали те са пъклени или помагаха на някого - просто изплащаше годините, които беше ял храната и пил водата и виното на Господаря. Излезе от богаташката къща заедно със двамата си партньори – мъж и жена – и се запъти извън града. Ниско прихлупената му, свелосиня качулка, обточена със сребърни нишки, скриваше дългите му, остри уши и именно това му позволяваше да се двиши безпрепятствено из града. Иначе град като град – жълти павирани улици, дву- или триетажни бели къщи с кирпичени покриви и бели зидове, сергии с шарени покривала, различни хора, тръгнали по работа или просто наслаждаващи се на летния ден...
Всичко това нямаше никакво значение за Сребро.
Като че ли той беше единственото студено петно в жегата – облечен в светлосиньо и черно, със ледено сини очи и почти бяла коса, Сребро вървеше без да бърза. Дори спътниците му бяха едно с тълпата - мъжът в зелено, а жената в беж и кафяво.
Но те бяха хора – също като всички останали. Сребро беше елф и именно затова го мразеха. Мразеха красотата и здравето му, мразеха дълголетието му, мразеха силата в привидно крехкото му тяло.
Мразеха го целия.
- Тен Кай, Хереда, по-бързо. Нямаме време. Господарят каза да му доставим главите на траперчето и вещицата до две седмици.
Мъжът се изплю.
- Ха! Две седмици! Господарят се е побъркал. Ако беше само траперчето, и за два дни се наемам да го драсна, но виж, другата... Тя не е просто вещица, Сребро. Тя е Драконова сестра.
- Обикновено не роптая срещу заповедите на Господаря, Сребро, но този път Тен Кай е прав. Трябваше да поискаме отсрочка. – обади се Хереда. Стрелите в колчана й подрънкваха тихо, докато вървеше. Рефлексният й лък, увит в промазан плат, беше в дисагите на товарния кон, който Тен Кай водеше. Там почиваше и този на Сребро. Господарят се грижеше неговите елитни убийци – Сянката, Ловджийката и Демона, както ги наричаха хората – винаги да получават най-доброто.
- Вече получихме отсрочка. Господарят ги искаше за седмица. - елфът я погледна през рамо. - Да вървим. Според сведенията те са югозападно на ден път от нас.
След като излязоха от града Тен Кай изсвири с пръсти и от близкото дере се чу ответно изсвирване. Дотича човек, който им помогна да разпределят багажа си от товарното животно на три черни коня, след което се качиха на седлата. Хереда потри ръце и каза:
- Югозападно, казваш? Да ги хванем!
Тен Кай плесна задницата на жребеца си и поведе групата. Светлата наметка на Сребро блестеше на лунната светлина. Заради цвета на коня му изглеждаше, че лети. Хереда яздеше най-отзад. Стойката й издаваше, че е опитна в ездата.
Нощта миришеше на кръв.
~ ~ ~
Нирел, Кейл, двата дракона и Д'рин, както ГО нарекоха, поеха на път в началото на лятото. На прощаване Грей, старият трапер, им даде напътствия до най-близките градове, каза им къде може да срещнат разбойници и много настоятелно заръча на Нирел да се грижи за Кейл, тъй като сам не бил могъл и ботушите да си обуе. При което, впрочем, отнесе един тупаник по рамото и после мечешка прегръдка.
Първите няколко дни времето беше хубаво – не прекалено горещо, с приятен ветрец. Пътят беше лек, напредваха без затруднения. Драконите летяха напред и им съобщаваха какво има по пътя. На няколко пъти избегнаха засади единствено благодарение на тях.
Приблизително след седмица обаче ги настигна гръмотевична буря. Нирел направо се ужаси от нея, тъй като през живота си рядко беше напускала манастира, а там не се случваха такива неща. За капак на всичко се извиха силни ветрове и скъсаха ципата на едното крило на Дорх. После внезапно се разрази снежна буря. Откъде пък накъде снежна буря в началото на лятото, учуди се Кейл. Дракен отговори, че сигурно от другата страна на земното кълбо някой магьоснически чирак се прави на учителя си. Кейл вдигна рамене и продължиха. В края на краищата разбираше само от капани, гори и животни...
Д'рин беше другата голяма изненада. Рисчето растеше видимо с всеки изминал ден.
Когато Нирел откри две странни образувания над двете му плешки и се опита да ги премахне с магия, той внезапно стана агресивен и щеше да й отхапе няколко пръста.
Снежната буря не стихваше вече пети ден. Кейл започваше да се тревожи. Скоро стигнаха до планинска верига, която изглеждаше като стъклена.
- Е, Нирел, това са Кристалните планини. Счита се, че всички герои от древността са погребани там...
- Скоро и вие ще се присъедините към тях, въпреки че не сте герои!
Драконите оголиха зъби и заръмжаха. Д'рин им пригласяше.
- Дракен, Дорх какво става?!
- Там има един от ДЪЛГОУХИТЕ!!! И две други същества! – Дракен беше направил такава гримаса на ненавист, че му беше трудно да говори.
От далечни времена елфите и драконите се мразеха. Не се знаеше защо. Най-популярната версия беше, че много отдавна, преди да е възникнала човешката раса, драконите и елфите живели в братство. Но веднъж, млад елф и дракон били намерени заедно. Мъртви. Устата на дракона била окървавена, а от шията му стърчала стрела. Всяка от расите обвинявала другата за случилото се и в крайна сметка се стигнало до война, в която двата народа почти изчезнали. Оттогава елфи и дракони живеят в непрестанна вражда...
- Нирел, бягайте! Ще ги задържа! – очите на Дорх бяха кървясали и той с мъка се сдържаше да не скочи срещу Сребро, Хереда и Тен Кай.
- Не!!! Ако ще умираме, трябва да сме заедно!!!
В този момент всички ахнаха. От Д’рин заструи светлина той стана малко по-дребен от драконите. Беше бял като сняг, като напръскан с малки черни петънца. И най-странното – имаше криле.
Хереда изпищя и припадна. Но нямаше време да я чакат. Кейл и Тен Кай кръстосаха оръжия, Нирел се устреми към Сребро, държейки в една ръка Даващия живот, а в другата огнена топка. Метна я с поразителна точност към лицето на елфа, но след секунда него го нямаше!
Изведнъж Нирел усети топъл дъх във врата си.
- Приготви се за смъртта, кучко. Ти си труп.
- Не бих била толкова сигурна на твое място, елфе. Погледни се. Знаеш ли всъщност кой си? Знаеш ли за кого се сражаваш? Защо?Откъде идваш?...
- Добър опит. Не всеки би устоял на Посяването на съмнение... Но аз съм подготвен. Знам каква си и какво търсиш. Само че няма да ти да шанса ДА ГО НАМЕРИШ!!!
Нирел с усилие отскочи от бръснещия замах на Сребро. Тъкмо да стъпи на земята и той замахна отново. Тя стъпи на острието му и скочи до него, с лице към елфа.
- „Добър опит.” – каза тя подигравателно и го прониза в гърба. Даващия живот се показа през гърдите на Сребро, от устата му изригна фонтан от кръв, която обагри снега. Той нададе вик на неописуема болка. Но не смъртен. Нирел мина зад него и завъртя меча си. Сребро изкрещя отново. После се отпусна. Тя извади меча си и замахна, за да го изтръска от кръвта.
И сякаш се събуди от сън.
Чу вълчи вой. Жената, която беше с елфа и другия, я нямаше. На нейно място стоеше огромен вълк с неестествено дълги предни крайници, които завършваха с човешки длани.
Нирел се смрази. Погледна към небето и видя. Видя съвършено кръглата луна.
Чу се повторение на вълчия вой. После още едно. И още, и още...
Нирел се обърна към планината. Изглеждаше непристъпна. През синкаво-прозрачната повърхност прозираше изкривеното отражение на постамент, на който лежеше вкочанен труп. Нирел се прицели натам и разтопи кристала със струящия от ръцете й огън.
- Кейл! Бързо вътре! Кажи на драконите и Д’рин да идват!
- Защо?!
- Идват върколаци, глупако! Нямаме нищо сребърно, а моята магия не им вреди!
Кейл най-после схвана. Извика нещо и затича към нея.
От заобикалящата ги борова гора се чу силно ръмжене. Показаха се поне двадесетина върколака. Гротескно изглеждащите им фигури се приближаваха като тесен обръч. Предвождаше ги Хереда...
Всички бяха заобиколени. Лежащия на снега Сребро, задъхания Тен Кай, изтощената Нирел и Кейл, който явно имаше счупено ребро. Драконите отстъпваха, ръмжейки.
Д’рин изведнъж се втурна към глутницата и изрева. Разпери криле и сякаш в очите му светнаха огньовете на Ада. Огрян от светлината на пълната луна изглеждаше като побеснял демон.
Върколаците усетиха нещо нередно. Започнаха да скимтят и заотстъпваха пред силата, струяща от летящата котка. Само Хереда стоеше на мястото си. Д’рин кацна точно пред нея и седна. Тя също и стояха така няколко минути. Всеки се опитваше да сплаши другия с поглед преди да прояви груба сила. И изведнъж върколаците се разбягаха с панически вой, а Хереда сведе глава пред Д’рин и когато той й обърна гръб, тя го последва. Рисът влезе спокойно в гробницата на древния воин, следван от върколачката. Чу се вой на болка и след малко Д’рин излезе. Даде сигнал на Нирел и на останалите, че могат да влизат. Тя прие с благодарност и подложи рамото си на Кейл, който ходеше със затруднение. Тен Кай изтича при Сребро.
- Сребро, стани! Стани, по дяволите! Не можеш да ни оставиш! – разтърси го за раменете и нададе скръбен вик. Прегърна елфа и го вдигна. После с отмерена крачка влезе в гробницата. Мислеше си как заради тази вещица остана сам. Хереда беше мъртва, а Сребро умираше. И когато влезе, се ококори и замалко да изпусне Сребро.
- Не мърдай! Стига си скимтяла! Вече си човек! – вещицата биеше шамари на Хереда, която се беше свила ужасено и скимтеше. И точно тогава Хереда ги видя.
- Тен Кай! Ти си жив! Какво стана?!
- После обясненията! Вещице, направи нещо! Елфът умира! Премръзнал е...
- Донеси го. Кейл, имаш ли сериозни наранявания?
- Само ребрто, мисля. И един плитък прорез на лявото бедро.
Нирел кимна и се зае с елфа. Знаеше, че единствено две неща можеха да убият елф. Едното беше ухапване от дракон, а другото раняване, на студено място, без помощ след това. Точно това се беше случило. Тя внимателно разтвори дрехите на елфа, леко отлепяйки ги от раната. После положи ръце върху раната, която тя самата беше причинила на Сребро, и започна да го гали. Кръвта беше замръзнала и само това спасяваше елфа от смъртта.
- Какво правиш, вещице?! Лекувай го! – Тен Кай беше обезумял.
Кейл дойде до него и Хереда. Изшътка му и посочи Нирел. От дланите й струеше виолетова светлина, която влезе в раната на елфа. Тялото му леко се надигна от конвулсия и той изстена. Нирел нежно му изшътка и го погали по косата. Той леко отвори очи и после се отпусна. Изглеждаше, все едно спи. Цялата сцена изглеждаше нереално. Заобиколени единствено от прозрачния кристал, на гладкия като огледало под на пещерата стояха двама врагове и единият лекуваше другия с магия. Отблясъците на виолетовата светлина на Нирел танцуваха по стените.
Светлината угасна и тя се строполи до Сребро, като каза със сетни сили:
- Всички легнете около нас. Трябва да го стоплим или ще умре. Направих всичко възхххх...
Тя припадна.
~ ~ ~
Сребро... Сребро... Сребро... Бягай... Сребро...
Намираше се в тъмна стая. Все още беше малко момче. Навсякъде бушуваха пламъци, отблясъците танцуваха по косата на майка му. От устата й все още капеше кръв. За Сребро нямаше време за сълзи. Въпреки че беше на тридесет и пет, изглеждаше като едва десетгодишно човешко дете. С измамно движение изби една кама от нападателите си, но скоро го повалиха. Мъката и гнева го заслепяваха. Той сляпо замахваше ту наляво, ту надясно, докато не го спънаха. Той се строполи по лице.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Къде беше баща му, къде беше брат му?! Нямаше ги... И двамата лежаха мъртви пред входа на къщата. Майка му също... Беше съвсем сам...
Един от човеците му изви ръцете зад гърба. Друг го хвана за дългата до кръста сребристобяла коса и изви главата му назад. Донесоха малкия безкрак дракон, чието изображение красеше дрехите им и знамето им.
Последното, което Сребро видя преди да припадне, беше блестящото острие на меч и търкалящата се глава на малкия дракон. Чу се глас:
- Ела, малки елфе. Вече си в безопасност...
Чернота...
Сребро... Сребро... Сребро...
Той примига и отвори леко очи. Лежеше в странно помещение от кристал, върху гладък като огледало под. С изненада откри, че е гол до кръста и раната на гърдите му я няма... Раната...
Вещицата! Мисията на Господаря! Битката! Болката!
На Сребро му причерня и той се отпусна върху стъкления под.
- Кейл, пак се е изтърколил от кожите. Ще го преместиш ли?
- Нирел, не виждам смисъл в това! Те ни нападнаха, а ти ги излекува и дори раздели храната ни с тях! Спаси живота на този елф, а той те нападна преди това!
- Те не са истинското зло, Кейл. Погледни ги. Въпреки че изглеждат закоравели убийци, зад всеки от тях се крие изранена душа, която само чака нечие докосване, за да заздравее. Те са нечии сенки, нечии слуги. От това, което видях за Сребро...
- Така ли се казва елфът?
Нирел кимна. След това отиде да избута Сребро върху прясно одраните от Кейл кожи. Когато видя, че е буден, отиде до него и попита тихо:
- Как се чувстваш?
- Какво имаше предвид като каза „това, което видях за Сребро”?
Тя не отговори, само му изпрати образи. Той ахна. Сънят му... Или спомен?..
Сребро изведнъж извика и скочи, без да обръща внимание на разтревожения вик на Нирел. Изтича до купчината парцали, която по-рано беше туниката му и я разрови. Намери по-голямо парче плат, това, което беше на гърдите му. Беше станало твърдо като кора заради попилата в него кръв. Той го гледа няколко секунди с широко отворени очи. Точно в средата на парчето плат беше разпрана дупка. Но не тя беше уплашила Сребро.
На туниката беше избродиран безкракия дракон...
Той внезапно проумя. Проумя всичко. Подлия план на този нещастник, който толкова време беше наричал Господар. Той беше избил семейството му, умишлено беше убил десетима от хората си, само за да спечели малкия и наивен Сребро за себе си.
- Мамо... Татко... Братко... Предадох ви...
Той стисна парчето плат и то стана на прах. Сребро ядно разрита останалата на пода кафява купчинка и падна на колене. Разтърсиха го ридания.
Усети как Нирел застана пред него и го прегърна. Чу как му говореше успокоително:
- Всичко е наред. Отсега нататък си сред приятели и никой няма да ти навреди. Няма да позволя на когото и да било да ти навреди...
Той се вкопчи в нея като удавник. Сълзите бяха престанали но усещаше в душата си празнота. Притисна се до Нирел и не каза нищо. Усещаше как ръката й беше подхванала леко главата му. Стоеше просто така. За първи път усещаше, че някой освен Тен Кай и Хереда наистина го е грижа за него. Това беше ново чувство, неизпитвано досега, но...
Но...
Защо всичко трябваше да се случи така?.. Защо точно той?..
Защо неговият живот трябваше да бъде разрушен?
- Сребро...
Той я пусна и я погледна в изумрудено зелените очи. В тях се четеше топлота и загриженост. Тя постави длан на бузата му и той признателно отпусна глава.
- Почивай си, Сребро. За първи път през живота си ще можеш наистина да си починеш.
Тя му помогна да стигне до кожите и да легне. Той се унесе веднага.
- Нирел, мисля че вече те разбирам. Те заслужават добри приятели.
- И ние, Кейл, ще им дадем такива. Достатъчно време са били лъгани.
Двамата обърнаха поглед към Хереда и Тен Кай, които спяха, притиснати един о друг.
Драконите бяха излетяли да търсят храна, Д’рин ги беше последвал. Нирел каза:
- И аз имам нужда от почивка...
- И аз не бих отказал... – Кейл се усмихна загадъчно. Заведе я до последната постеля от кожи и се поклони – Мадам, след вас.
Нирел се усмихна и с благодарност прие топлината на тялото му, когато се прегърнаха под дебелото покривало.
Очертаваше се интересна почивка, помисли си Кейл.
~ ~ ~
На сутринта ги събуди силната, увеличена от кристала светлина. Всички се надигнаха един по един и се заеха с по нещо. Оказа се, че Хереда се е възстановила напълно от преживения шок. Двамата с Д’рин отидоха на лов. Кейл също изяви желание да дойде, но Нирел го сряза с аргумента, че реброто му не се е оправило все още. А когато той започна да я моли да го излекува с магия, тя му се изсмя и леко го шамароса. Щом рисът и драконите се върнаха и им казаха, че са спали непробудно два дни изненадата на Хереда беше пълна. Като върколак не й се налагаше да спи повече от веднъж в месеца, но... Два дни?!
От гърба на грамадната котка се виждаше идеално пейзажа под тях. Заснежената иглолистна гора криеше множество възможности. Хереда забеляза стадо елени и даде команда на Д’рин да завие вляво към тях. Ловджийката приготви лъка си и се прицели в една млада женска; стадото обаче видя сянката на риса и побягна.
За младата кошута беше късно. Стрелата на Хереда я беше улучила в гърлото и тя береше душа. Хереда я довърши с един удар на ножа си. Разпра корема на животното и извади всичко освен сърцето и дробовете. После, както се полага на всеки ловец според древната традиция, тя строши черепа на кошутата и си загреба шепа от още топлия мозък.
Повика Д’рин, който гонеше едно заблудено сърне, той бързо догони жертвата си, перна я с лапа и я донесе. Хереда се подсмихна. Двамата бяха страхотен екип. Все още се чувстваше леко объркана. Вчера все още бяха служители на Господаря. Днес бяха най-върлите му врагове. Ловджийката сви рамене и продължи да смуче мозъка на кошутата. Каквото щеше да става, да става, но тя щеше да остане със Сребро и Тен Кай. Макар че Нирел и Кейл се оказаха големи симпатяги. А и рисът би й липсвал. Драконите не толкова. Бяха прекалено заядливи за нейния вкус. Особено синият.
Като си помисли за него, грамадната котка се отърка в рамото й и измърка гръмовно. Тя се усмиха, потупа го и му даде да дооближе мозъка. Все пак ако не беше той, нямаше да успее да доближи стадото толкова. Отдалечи се малко, за да изтърка ръцете си със чист сняг и подплаши скрит в снега заек. Животното побягна, но ножът й го застигна посред скока. Закачи го на колана си и се върна при Д’рин, който си играеше с главата на кошутата, която беше успял да отгризе. Хереда наряза животното на парчета и го напъха в специално донесения чувал. Сърнето я последва. Свирна на Д’рин и той послушно дотича. Ловджийката сложи чувала така, че да се получат нещо като дисаги и седна върху тях. После даде команда „Към кристалната пещера” и полетяха.
Когато стигнаха завариха забавна ситуация. Нирел се опитваше да намести реброто на Кейл за да го излекува с магия, а той само викаше. От другата страна на огнището, което бяха направили – шеговито му викаха „кухнята” – Сребро и Тан Кай нещо се смееха. Двата дракона дремеха в дъното на пещерата.
Хереда стовари чувала на пода и каза:
- Заешко и сърнешко за обед. Някакви забележки?
- Тц. Кога ще е готово? – Тен Кай се облиза.
- Когато отидеш да нарежеш шишове, мързел такъв. Нирел, искаш ли помощ?
- Не, почини си малко. Все пак си навън цяла сутрин. – Нирел се усмихна престорено измъчено.
- Ами добре. – Ловджийката навири крака на една по-издадена част от стената и се зазяпа в огъня.
~ ~ ~
Почиваха си в кристалната пещера още три дни. Кейл окончателно се убеди, че да се присъединят тримата бивши убийци към тях е добра идея. С двамата мъже определено си хващаше приказката, а и Хереда беше симпатична. Единственият проблем бяха драконите. Те до дъното на душата си мразеха Сребро и не пропускаха да се заядат с него или да му направят номер. Всеки път Нирел си скъсваше дробовете да им се кара, само за да измислят нещо още по-гадно на следващия ден. Но поне вече не се караха помежду си. Омразата им към елфа ги беше обединила.
Най-после, след петте дни охолен, свободен живот и мързел, решиха да навлязат навътре в планината и да се опитат да излязат от другата й страна. Всички знаеха колко опасно е това, но до един бяха решили да придружат Нирел по една или друга причина. Сребро сподели, че искал да разбере дали мъжете с виолетовите очи не са свързани по някакъв начин с бившия им господар. Нирел вдигна рамене и му каза, че разполага със съвсем малко незадоволителна информация. Елфът повтори жеста й и каза, че ако се движат в правилната посока, ще разберат рано или късно. Оказа се, че преминаването е невъзможно, затова се върнаха и започнаха пътешествие през един проход, открит от Хереда и Д’рин.
Пътуваха няколко дни без почивка. Всеки се метна на гърба на едно от съществата – Нирел на Дракен, Кейл на Дорх, Хереда на Д’рин, а Сребро и Тен Кай на по един от конете (оказа се, че по време на трансформацията си Хереда е убила и впоследствие – изяла своя). Продължаваха в една и съща посока вече месец и Дракен започна да се оплаква, че нямало никакви пречки по пътя, а Дорх го сряза с репликата „Фу, пепел ти на езика!”, с което предизвика всеобщ смях. Сребро се чувстваше идеално. Дори злобните шеги на драконите му се струваха приятни в сравнение с леденото презрение, в което беше живял преди.
Уви, желанието на Дракен се изпълни. Наближаваше времето на Хереда да се преобрази отново. Спряха на лагер в една горска поляна с езеро, за да обсъдят ситуацията.
- Какво ли ще стане този път? Дано не се наложи Д’рин да ме усмирява като преди!
- А как беше това преди? – поинтересува се Тен Кай.
- Не питай.
- Предлагам следното. Малко по-едра си от вълк нали? – попита Кейл.
- Да, но не виждам как това решава проблема.
- Лесно. Докато си още човек, ще те завържем за някое по-едричко дърво и като се преобразиш, ще ти омотаем устата с нещо, за да не започнеш за виеш пак.
- Хм, това е идея. Давайте по-бързо, че започва да се стъмва.
Набързо нарязаха много кожени ивици (покрай траперските умения на Кейл кожи не им липсваха) и завързаха ловджийката за най-близкото дърво. Сребро се запиля нанякъде, с което предизвика саркастични забележкки от страна на драконите. Тен Кай ги заяде, че сега не е време за глупости, след което седна до Хереда да чака.
Очакваше ги дълга, безсънна нощ.
~ ~ ~
Сребро се беше отделил от групата с идеята да разузнае дали езерото става за плуване и най-вече – дали има риба. Помисли си, че се е размекнал и мисли само за храна и почивка в последно време (не че имаше какво друго да прави, помисли си той и тихичко изхихика). Той стигна до езерото и съблече дрехите си, преброи до десет и се гмурна. Леденостудената вода му изкара дъха и той се показа на повърхността, за да вдиша. След като пак се потопи с няколко мощни загребвания стигна до (по негова преценка) средата на езерото. Кракът му се заплете в някакво водорасло и той с досада го изрита. Глупавото растение обаче упорито се беше увило около глезена му и Сребро се сви на кълбо, за да се отмотае. Пак се наложи да се покаже за въздух и когато се гмурна, заплува нататък. Забеляза няколко едрички рибета и се подхилна доволно. Реши, че е изпълнил целта си и се накани да излиза, когато, дебнейки зад едно водорасло, видя, че на по-малко от два метра от него има елфа! Сребро поруменя, изпусна мехурчета и се скри от другата страна на водното растение. Откъсна част от него, препаса се и се показа за живителна глътка въздух. После се отпусна на повърхността на езерото по корем, гледайки надолу. Изведнъж хлъцна и се сгърчи във водата. Елфата беше точно зад него и го беше хванала за ръката. Сребро почервеня, като разбра, че импровизираната му препаска се е свлякла във водата. И почервеня още повече, като осъзна, че елфата също е чисто гола. Под водната повърхност, леко разчупени, се виждаха очертанията на тялото й. Усетила, че се е зазяпал, тя силно го ритна и каза:
- Не гледай! Не си ли виждал елфа без дрехи?! Ама като се замисля и аз не съм те виждала. От кой клан си?
- Ъъъ... Клан ли? Какво е това? – Сребро запримигва учудено. Не можеше да мисли нормално, когато на няколко сантиметра от него (макар и под водата, помисли си той и се закашля) имаше голо момиче!
Елфата се разсмя на неудобството му и заплува към брега. Малко преди мястото, където Сребро беше оставил дрехите си, тя кривна встрани и излезе на брега. Показа се над водата и тръсна ръце. Сребро се зарадва, че тя беше с гръб към него, но точно тогава елфата се обърна и у помаха. Той се скри под водата, задържайки дъха си.
„ Данодасемахнеданодасемахне...” Сърцето му биеше толкова силно, че усещаше пулса в ушите си. Бас хващаше, че връхчетата им трептяха. Елфът не издържа повече и се показа над водата. Тя все още беше там, но вече облечена в дреха от... листа? На челото й на тънка верижка имаше камъче. Тя вдигна ръка към него и викна:
- Ако искаш да ме намериш, ела пак утре вечерта и ме извикай по име!
- Не го знам! – отвърна Сребро, свил длани пред устата си като фуния.
- Топаз!
Елфът искаше да каже: „Аз съм Сребро!”, но Топаз беше изчезнала.
Когато елфът се върна в лагера видимо изтощен, другите го заразпитваха какво е станало. Той каза: „Зарежи, гоних риба.”, легна до огъня и заспа.
През това време Тен Кай и Кейл бяха успели да завържат Хереда, а Нирел, по чудо без да бъде ухапана, й беше омотала муцуната с някакво въже. Върколачката риташе и се зъбеше, но не можеше да вие. Всички бяха много изморени от борбата с Хереда, защото беше започнала да се преобразява преждевременно. Драконите заядливо подметнаха, че ако господин Дълги уши бил тук, сигурно щяло да стане комай по-зле. Тен Кай се втурна да защитава приятеля си и замалко да се стигне до бой. Но не се стигна...
Кожените въжета на Хереда се скъсаха със силен пукот и тя с плюене махна и въжето от устата си. Надигна глава да вие, но се отказа и насочи вниманието си към хората пред нея. Грамадната ужасна котка я нямаше, може би този път щеше да успее да ухапе някого. Видя двете люспести същества, но те не я интересуваха. Трябваше й човешка плът...
Усети слабостта на един от мъжете и атакува. Той обаче имаше някакво оръжие и тя изскимтя, когато копието му я жилна по рамото. Скочи към жената, но тя я пресрещна с огнена стена. Тъкмо си мислеше да се откаже, когато видя, че вторият мъж е седнал на земята и очевидно няма оръжие. Насочи се към него с триумфираща крачка, от устата й капеха лиги. Другите двама бяха прекалено далеч, за да му помогнат... Очите и светнаха гладно, устата й пълна с остри като кинжали зъби се отвори очаквателно, мощните й лапи се напрегнаха за скок... Среброкосият се метна в отчаян опит да я спре, но тя с едно движение го залепи за близкото дърво и елфът изгуби съзнание...
- Хереда! Аз съм, Тен Кай! Хереда!
Той видя отражението си в безумните й очи и разбра... Разбра, че тя не го разпознава...
~ ~ ~
Хереда! Аз съм, Тен Кай! Хереда!
- Спри, вълчице! Той ми е приятел!
- Достатъчно гладувах, млъкни! Колкото и месо да ядеш, няма да ме заситиш! Предния път ти ме отслаби със страха си от котката, сега нея я няма!
- Д’РИН!!! ПОМОЩ!!!
- Млъкни, лигло! Котката ще те чуе и пак ще гладувам! Цели три месеца не съм яла човек! Какво е това?!
- Смъртният ти час! – Хереда се хвърли върху грамадната вълчица и я ухапа между очите...
Тен Кай умираше от страх. Щеше да бъде изяден, и то от жената, която обичаше. Съдба...
Върколачката се наведе, широко отворила паст, пълна с остри зъби и ги сключи около гърлото му. Тен Кай притвори очи и стисна зъби, но... Защо не му беше отхапала главата още?! Бодежът го нямаше... Тя беше спряла!
Тен Кай се изправи и я видя. Беше седнала и го гледаше. В жълтите й очи се не се четеше чувство. Тя стана и отиде до него. Той не можеше да помръдне. Грамадната вълчица седна до крака му и положи глава в скута му като куче. Изскимтя и се изправи, притисна глава в рамото му и замаха опашка. Тен Кай заплака от радост. Тя беше успяла! Спомените му го върнаха назад във времето, когато бяха все още в служба на господаря и той и беше признал, че я обича...
Беше пролетен ден, всичко беше нацъфтяло в двора, земята беше покрита със снежнобели цветове... Занаятията за убийците току-що бяха приключили и той я видя. Беше сама под едно от дръвчетата, толкова красива... Кестенявата й коса блестеше на слънцето, очите й бяха притворени. Той преглътна и седна до нея.
- Хереда..?
- Да, Тен Кай?
- Аз... Обичам те.
Тя изпусна учебния си кинжал и го погледна.
- Сигурно ми се подиграваш! Махни се! – Тя скри лице в ръцете си.
- Не е вярно! Защо да нямам причина да те обичам, Хереда? Кажи ми! – Той я хвана внимателно за ръцете и ги махна от лицето й. В кестеновите й очи блестяха сълзи. Той нежно ги изтри и хвана лицето й в шепи. Беше толкова хубава...
- Тен Кай, недей... Аз... АЗ СЪМ ВЪРКОЛАК!
Той я погледна невярващо. Тя махна ръцете му от лицето си и, прегърнала колене, каза:
- Трябва да подчиня вълка вътре в мен и едва тогава ще мога да обичам някого истински, без да ме е страх, че мога да го изям, или по-лошо – ухапя...
- Когато го направиш, ми кажи. Дотогава аз ще чакам и ще те обичам все така силно...
Той я прегърна и тя със смях се притисна до него. Останаха така, под дъжда от бели цветчета...
Всички се изправиха бавно и невярващо загледаха как Тен Кай се беше притиснал до вълчицата, голяма колкото него. Нирел отиде до Сребро и докосна челото му. Елфът изпъшка, хвана се за главата и стана. Наобиколиха двамата влюбени и с усмивка на лице Нирел прегърна Тен Кай и Хереда. Грамадната вълчица изплези език и я близна по лицето. Нирел се засмя и леко я перна по главата и се затича в кръг по поляната. Хереда я последва с игриво ръмжене...
~ ~ ~
Храстът леко изшумоля. Лерин изпъшка и потърка крака си. Проклети коренища! После се намести по-удобно и зареди арбалета си. Оръжието леко щракна и стрелата легна на мястото си. Тя погледна огромния, покрит с белези, гол до кръста ветеран, и му кимна. Той се усмихна злокобно и извади мрежа. Едва чуто той промълви:
- Давай.
Момичето се прицели, изплезила език и затворила едно око във върколака и натисна спусъка. Мъжът се изправи и приготви мрежата си...
~ ~ ~
Нирел чу издайническото изщракване и се обърна към Хереда. Видя проблясващия от храстите връх на стрела и се метна към вълчицата, изпречвайки се пред нея. Стрелата я улучи в рамото, счупвайки ключицата и монахинята падна. Кейл, Тен Кай, Сребро и драконите се втурнаха като един към нея. Хереда тъкмо я побутваше с нос, скимтейки притеснено, когато от храстите излетя мрежа с тежки камъни накрая, която я прикова към земята...
- Мамка му, Лерин, изпусна я! Тичай!
От храстите с вик изскочиха момичето и старият боец и затичаха към вълчицата. Хереда отчаяно се бореше с мрежата, но се беше оплела и не можеше да помръдне.
В този момент тримата мъже, драконите и Д’рин се изпречиха пред тях. Рисът оголи зъби и нададе смразяващо кръвта ръмжене.
- Добър опит, котенце. – Лерин хвърли шепа прах в муцуната на риса и той закиха, мяучейки жално.
- Няма да стигнете до тях! Ти си един, а ние трима! – Кейл беше приклекнал, насочил копието си към Дориан.
- Ха, отдавна не ми бяха излизали новаци като теб! Само дето не държиш копието от обратния край, невежа!
- Ела насам и ще ти покажа, че и обратния край боли, ако удариш където трябва!
- Думи на място. И все пак, да видим!
Всички се смръзнаха. Около групата се усука виолетово-черен ураган и ги погълна. Дориан като че ли беше в центъра на тайнствената мъгла. Около тях се сгъсти непрогледен мрак. Тен Кай и Сребро се опитваха да помръднат, но не можеха. Краката им бяха приковани към... земята? Само Кейл и ветеранът можеха да се движат все още. Спътничката му, която имаше вид на не повече от петнайсет, също не можеше да се движи, ала това изглежда не я притесняваше. Напротив, тя изглеждаше спокойна и дори се усмихваше леко. Като човек, който е влязъл в сражение с ясното съзнание, че противникът няма шанс.
„Злокобно” помисли си Кейл и потръпна. В този миг старият боец скочи към него и замахна със силно закривен симитар. Кейл парира с копието и се опита да го отблъсне назад, но Дориан стоеше като изваян от камък. Ветеранът увеличи натиска и Кейл залитна назад, оставяйки се напълно незащитен. Осъзна като в просъница, че няма шанс срещу боеца. Та той беше по-висок с глава и нещо и много по-силен! Опитът също беше на негова страна. Кейл реши да опита със хитрост, докато отскачаше от бръснещия замах на Дориан. Завъртя се в пълен кръг и доближи върха на копието до земята с идеята да посече краката на Дориан ниско долу, но боецът просто прескочи оръжието и го нападна отдясно. Кейл парира и с крак подсече Дориан. Успех, зарадва се той, докато ветеранът политаше назад. Плъзна се напред и рязко вдигна Пронизващия сърца, запращайки Дориан във въздуха. Скочи, удари го странично в ребрата и с втори замах го запрати силно в земята. Дориан дори не извика, само стана и го нападна отново. Кейл отсъпи встрани и го пусна покрай себе си, след това се обърна и допря върха на Пронизващия сърца във врата на боеца.
- Кой си бил държал копието от грешния край, а?
В момента, в който Кейл изрече това, тъмнината около тях се разсея и те се отзоваха отново на поляната. Дориан все така стоеше с гръб към него. По широките му плещи се стичаха струйки пот и дишаше учестено. На няколко места имаше прорезни рани от копието на Кейл, а на корема, където младежът го беше ударил за повдигането във въздуха, назряваше голям оток.
- Поздравления, приятелю. Никой не беше успявал да ме победи досега. – Дориан се извъртя към него и извади нож от колана си. Кейл застана в готовност, но Дориан само се изсмя и го вдигна към главата си. Чак сега Кейл забеляза дългата, посребряла коса на воина, която, прихваната с множество халки, стигаше до кръста му. Дориан вдигаше ножа към основата й...
- Недей. – Кейл хвана ръката му – Една победа нищо не е. Щом си победил толкова много, че досега не си отрязал косата си, пак ще го направиш.
- Достойна постъпка, смея да отбележа. – от храстите се показа тъмна фигура с неравен силует. Походката й беше котешка, на ловец. Сребро се сепна.
- Топаз?
Тен Кай изглеждаше изненадан:
- Познаваш ли я?
Драконите засъскаха и повдигнаха заплашително криле, застанали около Нирел, която все още беше на земята. Д’рин, който вече се беше съвзел от праха на Лерин, настръхна и заръмжа. Елфата излезе от храстите, пляскайки с ръце.
- Браво. Не бях виждала някой да победи вещер. Браво, наистина.
- Те са вещери?! – Нирел се опита да се надигне, но Дракен грижливо я побутна обратно на земята. – Това обяснява защо нападнаха Хереда.
- Какво е вещер? – полюбопитства Тен Кай.
- Човек, който преследва всякакви магически същества и на всичкото отгоре владее някои заклинания. Така той – Дориан, нали? – Нирел погледна боеца, който кимна – направи мъглата около нас.
- Как може да си толкова равнодушна към това, сестро? Те са ВЕЩЕРИ. Биха унищожили всяко късче магия у живота, за да уравялват света със своите примитивни шмекерии! – Дракен се озъби.
- Братко Дракен, усетът ти на дракон спи. Те са вещери, но бели. Черните вещери са опасните. Не го ли разбра, щом ги видя? Но си оправдан, при двама от дългоухите наоколо... Те объркват възприятията ни. – Дорх набърчи нос и смутено изпусна бледозелен пламък.
Тен Кай отиде до Нирел и положи ръка на челото й.
- Какво ще кажете временно да отложим всякякви въпроси? Тя гори.
~ ~ ~
- Ще оживее, но трябва да си почива. – Тен Кай потопи ръцете си в езерото. - Изгубила е много кръв, ключицата й е счупена и има вътрешни разкъсвания.
- Откъде знаеш толкова много за медицината? – полюбопитства Топаз.
- Тримата със Сребро и Хереда бяхме наемни убийци. Хереда най-много я биваше с лъка, Сребро с меча и кинжала, а мен с отровите, съответно и церовете за тях. Накараха ме насила да изуча и хирургията, за да мога да помогна на тях двамата, ако нещо се обърка. – Тен Кай се усмихна пресилено.
Всички се бяха събрали около голям огън, въпреки че беше ден. Студът от Кристалните планини все още се усещаше твърде силно. Двамата вещери стояха един до друг без да помръдват или продумват. Това, че Сребро я познаваше, автоматично беше уредило място на Топаз в групата. Драконите, естествено, веднага запротестираха, но Хереда само се озъби с ясния контекст, че Нирел има нужда от тишина и те млъкнаха. Състоянието на монахинята наистина беше лошо. Треската буквално я ядеше жива. Здраво стиснала очи и устни, Нирел се въртеше панически и току изхленчваше нещо в мъките си. Всички бяха безсилни. Знаеха, че разболее ли се магьосник, зависи изцяло от него дали ще се оправи или не. И ако не успее, Праотеца да му е на помощ...
Хереда беше другия повод за притеснение. Слънцето беше изгряло отдавна, а тя все още беше във вълчия си облик. Чувстваше, че може да се освободи, но не знаеше как. Затова попита вълчицата в себе си:
- Как мога да се освободя от вълчия си облик? Вече е обед, а нищо не е станало.
Вълчицата изръмжа присмехулно.
- Ако и това не знаеш, какво да те правя? Преди да ме подчиниш, поне трябваше да се опиташ да разбереш.
- Кажи де!!! Все пак, доколкото знам, мога да се превръщам в теб по всяко време, щом те подчиня веднъж.
Вълчицата възмутено издиша:
- Да... Но чак след девет дни, девет часа и девет минути. За да го направиш толкова рано след подчиняването, трябва да стане чудо.
- Значи трябва да разберем как се правят чудеса... И все пак, как да се освободя?
Вълчицата изплези език. Хереда вече знаеше, че така се смее.
- Ами просто е като растежа на тревата... Изкъпваш се в най-близкия водоем, ето как...
~ ~ ~
Хереда щастливо замаха опашка и изплези език. Издаде някакъв странен звук между лай и ръмжене, побутна Тен Кай и хукна към езерото. Той замига объркано и каза замислено:
- Какво иска?! Да тръгна след нея ли?
Лерин се обади за първи път от срещата им насам:
- Ами отиди и виж... Може да иска само да ти отхапе главата... – тя плю встрани и промърмори нещо.
Тен Кай вече беше далеч от тях. Тичаше след Хереда объркан и възмутен. Какво ставаше с нея?
Тя беше стигнала до езерото и го чакаше там. Изръмжа към него и посочи езерото с глава.
- Какво, искаш да вляза ли?
Хереда кимна, мина зад него и започна да го бута.
- Добре, добре, разбрах... – Той нагази в плиткото и я погледна. Тя мръдна с глава, сякаш искаше да каже „Давай по-нататък.”
Тен Кай продължи да гази навътре, докато водата не стигна гърдите му... Тогава я видя – беше застанала на една скала и се готвеше да скочи във водата. Метна се със възторжено ръмжене и пльосна във водата, като се скри под повърхността.Той не гледаше към нея и се чудеше за какъв дявол го е довлякла в езерото – при това с дрехите! – когато усети нечии длани да покриват очите му. И чу така милият му глас да казва:
- Познай кой е.
Без сам да разбере, от очите му потекоха сълзи. Тя отново беше човек! Отново...
Стреснат, той усети нещо топло и влажно по лицето си. Вече го беше пуснала, но той не отвори очи. По усет я придърпа към себе си и хвана главата й като онзи път преди толкова време...
- Тен Кай, обичаш ли ме още? – Той усети влага по пръстите си.
- Плачеш ли?
- Да! Но от радост! Най-после успях! Тен Кай, успях!
Той отвори очите си и я видя... Беше си същата Хереда като преди, неговата Хереда...
Преди тя да успее да каже нещо, той долепи устните си до нейните и я притисна до себе си. Целувката беше дълга, сладка и жадувана, заради многото време чакане, надежди и мъки, от многото препятствия, които ги бяха спирали... Когато се пуснаха, тя го погледна с притворени очи и каза:
- Мислиш ли, че ако поискаме, можем да стигнем слънцето сега?
- Да... Двамата, само двамата... На полет срещу слънцето...
Бурята плющеше, околните храсти и дървета се огъваха под напора й, а от сиво-бялата мъгла на шибащите дъждовни капки не се виждаше нищо. Малкото останал сняг се беше превърнал в блудкава кафеникава каша. Противно на очакваното оживление в началото на пролетта, всяка живинка се беше покрила де що намери. Атила потрепери, направи жалък опит да изтръска козина и със скимтене се сви под малкото храстче, когато една светкавица разряза небето. Последвалият гръм така го ужаси, че той изквича и панически избяга от прикритието на храста. Жилещите дъждовни капки забиха тялото му, но той продължи да тича. Много, много време беше минало, откак загуби глутницата си в наводнението... Спомените на мокрия до кости вълк изплуваха неканени и той сви уши, докато тичаше в дъжда. Вълчето го следваше по петите.
~ ~ ~
Бърлогата вече не беше така уютна и приятна, както някога. Глутницата трябваше да сменя дупките кажи-речи всеки ден, а това не беше | | | |
