Нося си спомена тихо в сърцето,

с надежда огромна да спре да боли.

И все по-студено и все по-зловещо

в душата забиват се остри игли.

Търся забрава, а време минава,

връща ме спомена ден подир ден.

Ръцете протягам, без тебе оставам,

и пак се надявам да спреш тук до мен.

Очите си взирам, към нищото гледам,

потапям се цяла в мъгла.

Стон се отронва и бавно изгарям

от собствената си топлина.

А искам да мога да тичам на воля,

без нищо в душата ми да тежи.

Плахо пристъпвам, към теб се обръщам,

върни ми смеха и щастливите дни.

Ех спомен, болезнен, безумен,

безплътен, вече без име дори.

Недей ме преследва, недей ме убива,

за тебе бях мъртва …нали?

Защо се завръщаш след толкова време,

убиваш съня ми с демони зли.

Сърцето пустиня, жарава от обич…

и нея ти вледени.