Душата в необичане тежи.
Апатия и хладкост гонят стиха.
В умора и мълчание тъжи.
Над масата е тягостно и тихо.

Навън вали. Дъждът примесен с мрак
натиска полумъртвото ми чувство.
Отпивам капучиното с каймак.
Далечни са горчивите ми устни.

А ти седиш до мен и пак мълчиш.
Дали е обич твоето мълчание?
Душата събуди от сън и виж,
че в необичащото разстояние,

каквото няма в цялата Вселена
тежи душата ми. В света огромен
сама се чувствам и несподелена...
А ти пътуваш, като влака - спомен.

В какъв ли стих да вместя необичане?
В стиха е нужно да тупти любов.
Рида със глас...С накъсано изричане
проплака истина "Не съм готов!".

Не си готов? И никога не ще си.
Изпуснат влак за мене вече си.
А аз за тебе вече съм експреса,
в посока друга, дето ще лети...

Сега душата ми тежи с мълчание.
Дъждът студен, безчувствен я облива.
И няма по-голямо разстояние
от любовта, която си отива.

Прощавай! Както аз на теб простих
това "Не съм готов", но със обичане.
И как сега да обясня във стих,
че от умора те обичам с необичане?!...

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: diana en4eva
раздел: Лирика -> Любовна
публикувана на: 2007-11-14
прочитания: 306
точки: 28 ( виж далите точки )
коментари: 7 ( виж коментарите )
препоръчано от: 17 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 8050
   Автори: 2222
   Произведения: 52653
   Съобщения: 243444
   Лексикони: 2505
   Коментари: 81766
   SMS-и: 820
   Снимки: 5396