Часът е шест.Настъпва утро.

Будилникът звъни.

Да се надигнеш сутрин е изкуство,

макар и само в моите очи.

И ставам - блед,подпухнал ,гладен,

събличам сладостта на вечерта,

денят приканва ме коварен

към ужасите на училищния път.

Започва учене ,безкрайно,вредно...

изсмукват мозъка ми и наливат нов!

Повръща ми се ,Боже,не издържам!

Дай светлина и помогни ми за пореден път!

Тетрадките хвърчат във безпорядък

и късам страници, обезверен и луд,

дали това е истината странна-

да учиш ,за да няма после труд!?

Към даскалото тръгвам бавно,

но мислите ми сплитат свой венец,

във който розата от трън не става-

така и с мен ,не съм агнец!

А там ,в училище ,отново подигравки

и мислят ме за някакъв глупец,

а аз обличам се с нападки,

отново влизам във графа:

поредния училищен беглец.

Все тъй живота ми минава,

заспал в поредния ,обречен час,

сред схеми,формули,догадки

разчитам собственото Аз.

Това ли е цената на лъжата,

която трябва да платя!?

Да бъда ням актьор в театър,

на сцена от безсмислени неща!

Душата ми ранима плаче.

Заспиват уморените очи.

Настъпва вечер и деня изпращам,

а с него- моите мечти.