Тази нощ за свойта мъка аз ще пия,
за свойта глупост,за грешките,за теб самия.
Затова,че някак на шега,без да се усетя,без да разбера,
открадна в мен сърцето взе ми любовта.
А аз наивно,глупаво повярвах,
и че си те имам,толкова се радвах.
Вярвах в твойте думи,в нежния ти глас,
как тихичко шептеше,че единствена съм аз.
И някак неусетно,унесена от любовта,
мойта приказка внезапно превърна се в лъжа.
В алкохола давех мъката си,моята тъга,
свикнах да осъмвам с бутилка в ръка.
И знаех ставам жалка,в хорските очи,
но болката по малка става,щом да мене тя стой.
И пиех аз по цели нощи и говорих си сама,
и в главата ми напираха въпроси:
"Защо се случи с нас така?Нима съм бъркала?Къде греша?"
И зная,че безмислено е да се питам затова,
няма никой да ми каже,ще си отговарям пак сама.
И както свикнах вече с чаша в ръка,
ще си доливам щом пресъхне,в името на любовта.
Ще вдигам тостове,ще си плача от сърце,
че няма кой да ме прегърне,да ме утеши за миг поне.
Да бъда пак така щастлива,да вярвам в любовта,
да не чувствам нито болка,нито самота.
А през времето в което със себе си ще споря,
и ще се боря за да победя,
ще бъда онова момиче с фалшивата усмивка на уста,
посрещащо поредното си утро с бутилка в ръка!
