Ще трябва да тръгвам, съвсем закъснявам,
часът ми за среща към мен приближава.
Но как да изляза без грим, без одежди,
единствено с голите свои надежди?
Надежди за топла усмивка в тълпата,
надежда за фраза добра и крилата,
надежда, с която в безкрая пътувам
без даже чепика си скъп да обувам?
Инат съм голям, това си го зная,
обувам се спортно -удобно накрая,
не слагам си нищо, червило дори,
разресвам със пръсти аз свойте коси.
Но взимам усмивката своя със мен -
без нея ще бъде денят ми студен,
и моята дълго очаквана среща
ще мине край мен без за мен да се сеща.
Защото по дрехите, вярно, посрещат,
защото шушукат и зорко оглеждат
какво е сакото, какъв - макиажа...
На тези суетните, искам да кажа:
Отдавна не гледам кой как се преструва,
не искам от мен да се интересуват,
щом имам мечтите си семпли, но живи,
от всички наконтени - най съм красива!
В очите ми важно е смях да живее,
в косите ми вятърът нека се рее,
а другото...просто е жалко това,
но снобско-еснафско е и ...суета!
Съвсем безсуетна аз чувствам се жива,
защото съм истински просто...щастлива!
