Благодаря,че те имам...

Лично

на Ц...

Дали намерих те? Не зная...

ЧОВЕКЪТ, който чаках.

За миналото ти нехая.

И аз от моето дълго плаках.

Обиждана и унижена...

Любов от влюбване не взела.

В сърцето мъката стаена

душата нагло бе превзела.

И като стара, мръсна ваза

държах бодливите си рози,

любов обърнали в омраза,

да пазят скромната ми гордост.

Водата в тиня се превърна,

изсъхнаха ми и бодлите,

назад не исках да обърна,

напред не смеех да опитам.

Не зная... Господ, може би...

ми вдъхна малко своя сила.

От тинята изплувах с вик,

напред поех - уплашена, унила...

И лутах се - безпаметно и диво.

Със мъки като болката родилна,

аз търсех в толкоз много сиво

надеждата да ме помилва.

Тогава ти се появи -

тъй тихо, толкоз скромно...

И как веднага го реши

да подариш сърцето си огромно...

Сега, когато стиховете пиша

сълзи по листите ми капят,

но не oт мъчната ми притча,

а в благодарност се разтапят.

Гушни ме в мъжката прегръдка,

изпий сълзите ми със устни,

да чувствам само болка сладка...

Тъй стой! Не давам да ме пускаш!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf