Животи недоизживяни

Светове недосътворими
Мисли недоуловими
Мигове недоопределими
Истини недоказуеми
Спомени недозапомнени

Дали се е случило или не...
От едно дърво падна птиче. В уплахата си го взех в ръцете си, да го стопля. Беше времето, когато изпод снега се показваха кокичетата, но все още беше много студено.
Птичето беше така малко и... безжизнено.
Светът загуби значението си. Всичките ми впечатления, мечти, устреми, истини и чувства се изпариха. Останахме само птичето и аз.
Погледнах нагоре към дървото, но не видях нито дърво, нито друга птица... нищо.
Бях пребледнял и непреодолимото съжаление бе пробило гърдите ми.
Носех мъничкото в шепите си и му говорех с мили думи.
Вятърът огласяше, като виещ вълк, странната улица.
Свих шепа и прибрах във вътрешността на палтото ми малкото телце.
Прибрах се след не знам колко време. През целият път до дома ми, притварях палтото си, да може живото същество да вдиша свеж въздух.
Приготвих кърпичка, на която го положих.В стаята беше приятно топло. Донесох малко водичка и мънички капчици капнах, за да пие.
Гледах го и отново не знаех какво да правя. Тази безизходица поразяваше всяка моя клетка в тялото ми. Конвулсивни и непрестанни гъделичкания замайваха съзнанието ми.
Милвах го.
След време птичето започна да пърха с мъничките си крилца, да движи краченцата и главичката си.
Ще стане... ще литне... зарадвах се!
И тогава осъзнах, че то се мъчи. Появилата се преди секунда полу-усмивка, се превърна във вкаменена, ехидно-уродлива усмивка на плашило.
Спря да пърка и в този миг то се превърна в спомен.
Мъничко телце на моята маса.
Зарових врабчето там, където бе паднало. Под една красива липа, която след време цъфна и блажено ни даряваше аромата си.
Издълбах резки ниско в дървото и с откъснати клонки от същата липа, изрисувах кръстче, което точно пасна в издълбаното.
Минавам от там ежедневно. Липата цъфти, прецъфтява, а кръстчето беше клонки от нейната плът, която тя прие, срасна се с тях и прилежно оформи в рамка, която се откроява. И телцето на птичето беше плът от пръстта, която го приюти в безкрайната си мъдрост.
Птичето сега пърха горе на небето.
Не умря само.
Мисля си... дали ще има някой до мен в последните дни на живота ми?!
Не искам да съм сам!
Млад съм... точно като птичето.

Думи недоизказани.
Синева недоизветряла.
Очи недовидяни.
Дела недоизвършени.

... Животи недоизживяни ...

15.09.2007
19:45 - 20:00 ч.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf