|
Приказка за недочаканото утре
. Посветено на всички, които забравят, че животът е само миг, който дори не ни принадлежи.
Беше ранна априлска утрин. Момичето стана и отвори прозореца, но ветрецът сякаш не пожела да разроши нежно русите й къдрици. Тази сутрин и малкото птиче, което обикновено я събуждаше, го нямаше. Цветята във високата ваза на масата бяха увехнали.. Дори приветливата стая днес се мръщеше..
Но тези дребни детайли не попречеха на момичето да се приготви набързо и да поеме нанякъде. Да, на някъде. Аничка не знаеше къде отива, но осъзнаваше, че й остава малко време. Знаеше, че иска още веднъж да усети прегръдката на утринта, още веднъж да се почувства жива и силна, способна да победи времето и да подчини вечността.
Вървеше сама по тихите улици, потънала в мисли за утрешния ден, който тя знаеше, че няма да дойде. Представяше си, че й остават още хиляди мигове, които ще може да изживее. Представяше си, че съдбата би могла да й подари още ден или два,още едно жарко лято или мразовита зима.. Но, не! Аничка знаеше, че това е невъзможно, знаеше, че утре никога няма да дойде, че никога няма да успее да сбъдне мечтите си, да изпълни обещанията. Момичето отиде на местата, които имаха специално място в живота й. Искаше й се, макар и за миг, да изживее отново моментите, които са карали сърцето й да бие по–силно, искаше й се да забрави настоящето и липсата на бъдеще, опитваше се да се вкопчи в миналото, което безспорно й принадлежеше.
Сега Аничка знаеше, че трябва да направи едно – да отиде при Него и да му каже, че пясъкът в часовника вече изтичаше, но пък спомените и силните чувства ще живеят и след падането на последната прашинка, ще придадат смисъл на последния й дъх. Но когато го погледна, малкото изстрадало сърце не й позволи да му съобщи, че “утре” за нея е синоним на мираж. Стигаше й само, че го е видяла, че е докоснала дланта му.. стигаше й да знае, че той е добре. Болеше я, че сега тя е ненужна , защото Той си имаше друга, но пък Аничка не можеше да ме даде нищо, освен няколко прекрасни мига, които да изживеят заедно. Всъщност, това искаше тя.. Искаше да сподели последните си часове с Него, но знаеше, че е невъзможно. Момичето виждаше, как светът й се преобръща, как губи всичко, което обича.. себе си, живота си..
Целият ден Аничка прекара в опити да каже на близките си, че се е оказала слаба, че болестта е победила, че вече е късно за каквото и да е .. Но не успя, не каза на никого, затова. Не сподели с никого за своето нещастие, никой не узна, че Аничка утре няма да я има.
Беше ранна априлска утрин. Вятърът яростно блъскаше стъклата на прозорците. Малкото птиче пееше с все сили, но нямаше кой да го чуе. Цветята от голямата ваза се опитваха да надигнат изсъхналите си цветове.
Беше ранна априлска утрин. Беше не дочаканото утре..
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: Artemida
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2005-08-29
прочитания: 365
точки: 7 ( виж далите точки )
коментари: 3 ( виж коментарите )
препоръчано от: 5 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7737
Автори: 2104
Произведения: 48827
Съобщения: 212994
Лексикони: 2296
Коментари: 73585
SMS-и: 806
Снимки: 4946
|
|
|
