Покрих се със воала на Излишното.
Реших да се венчая със Скръбта.
Цветя накъсах, никнали във Нищото.
И като мен - родени в Самота.
Споходиха ме нимфите на Тъжното,
видели в мене пожелан сатир.
Те сплетоха цветята във окръжност.
И за Скръбта се втурнаха подир.
Пристигнала, с венеца украсена,
готова да забие нокти в мен,
Скръбта видя душата ми студена
и погледа ми - вдън усамотен.
Извика жално - все едно се каеше.
Очи извърна, кършейки ръце.
Учуден бях. Скръбта дори ридаеше.
Сълзи браздяха нейното лице.
"Каква венчавка? Всичко е обречено!
Желан сатир не виждам в тебе аз!
Печал те е пленила, дълговечно.
Ти неин си - до сетния си час!"
Скръбта си тръгна с нимфите в ридание.
Венецът падна. Лумнаха цветя.
И чак тогава, с шепот-заклинание,
яви се в тъмнината Печалта...
(От цикъла "Стихотворения за песимистите")
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------