Покрих се със воала на Излишното.
Реших да се венчая със Скръбта.
Цветя накъсах, никнали във Нищото.
И като мен - родени в Самота.

Споходиха ме нимфите на Тъжното,
видели в мене пожелан сатир.
Те сплетоха цветята във окръжност.
И за Скръбта се втурнаха подир.

Пристигнала, с венеца украсена,
готова да забие нокти в мен,
Скръбта видя душата ми студена
и погледа ми - вдън усамотен.

Извика жално - все едно се каеше.
Очи извърна, кършейки ръце.
Учуден бях. Скръбта дори ридаеше.
Сълзи браздяха нейното лице.

"Каква венчавка? Всичко е обречено!
Желан сатир не виждам в тебе аз!
Печал те е пленила, дълговечно.
Ти неин си - до сетния си час!"

Скръбта си тръгна с нимфите в ридание.
Венецът падна. Лумнаха цветя.
И чак тогава, с шепот-заклинание,
яви се в тъмнината Печалта...

(От цикъла "Стихотворения за песимистите")
------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: Vedrin
раздел: Лирика -> Сюрреалистична
публикувана на: 2007-06-15
прочитания: 231
точки: 2 ( виж далите точки )
коментари: 2 ( виж коментарите )
препоръчано от: 11 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7958
   Автори: 2193
   Произведения: 51749
   Съобщения: 244517
   Лексикони: 2432
   Коментари: 79385
   SMS-и: 814
   Снимки: 5307