Всеки ден минавам през една градина
пълна с нежни и благоуханни рози.
Всички те са така красиви
усмихнати и прекрасни
всички взаимно се прегръщат.
Но една все сама седи.
Унила и сърдита на живота
даже леко прекършена.
Милата та тя дори не беше разцъфнала от мъка.
Казах и недей така
бори се с живота
суров смело давай ти.
А тя ме погледна изморено
и сякаш щеше да заплаче.
Много ми приличаше на едно момиче
преди време,напомни ми на самата мен.
Тогава сякаш нейните тревоги
станаха и мой,нейните сълзи са
вече и мой.
Но взе че дойде зимата
и розичката сякаш
на пук на живота
не се скри под земята
напротив започна да цъфти
със всички сили.
Бореше се с вятъра див
и със студа проклет.
Но зимата не и прости
и я сломи.
Розичката се прекърши
и потъна в дълбокия
сняг там тя замръзна
и повече не я видях.
Сега като минавам от там
забелязвам празното место.
Местото където седеше розичката.
И изведнъж видях розичка
която по същия начин беше посърнала
и тогава разбрах!
Една роза тъжи тогава когато
някое момиче страда за любовта!!!

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: вени
раздел: Лирика -> Друга поезия
публикувана на: 2007-05-18
прочитания: 104
точки: 15 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 3 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 8059
   Автори: 2229
   Произведения: 52759
   Съобщения: 241309
   Лексикони: 2509
   Коментари: 82177
   SMS-и: 820
   Снимки: 5420