Колко още...

Колко още...



Колко нощи аз се скитах

безбродна, отритната, бездомна.

Колко зарани осъмвах

с очи разплакани. Огромни

езера от леден прах.

Колко дни без теб се лутах

от страст на страст - безплодни.

От колко любови осиротях -

по пътища прашни, неизбродни.

Ала душата ми не оскотя.

Колко мъка изживях - не питай!

Ала душата ми не отлетя.

Колко радост и скръб безмерна

смесих в хап горчив -

мълчи, сърце, не викай!

Колко още бури ще вилнеят

и ще брулят клета ми душа.

Колко пъти молих се на Бога

за мир, спокойствие и тишина.

Колко пъти проклинах се, да мога

без теб да дишам, да живея, да умра.

Колко пъти на любов се вричах -

ала любови дребни, низки.

Падах, лутах се, залитах

и до тебе все не бях близко.

Колко пъти давих с вино

в сънищата тишината.

Ала виното бе горчиво-

не попи в себе си тъгата!

Колко пъти молиx се, Оная, с косата -

от тука да ме отнесе.

Тя може много, но от Съдбата

уви, не щя да ме отърве.

Колко пъти...явно, малко.

Още дълъг път ще лъкатуша.

Ако не открия те - жалко!

Ала искрата в мен не ще потуша.