|
***
Тя едва стоеше на краката си, чувстваше се безтегловна, сякаш всеки момент щеше да се разпилее във въздуха и да изчезне без да бъде запомнена. Стоеше, а пороят валеше над нея. Нощта донесе една неподозирана болка, такава каквато не беше очаквана. Времето я отнасяше ту в будещето, ту я завръщаше в миналото. Сред спомените тя виждаше всичко, което обожаваше, а в бъдещето съзираше хилядите пропуснати възможности, но не виждаше път отвеждащ я при така желаното минало. За нея там нямаше нищо, освен глухата ярост от всяка грешка и тъпата болка, която не се притъпяваше, напротив: колкото по-слаба беше, толкова повече болеше.
Тя усещаше, че пада.И наистина падаше.....
Там, където щеше да усети мириса на рохкавата пръст току що наквасена с дъждовната вода. Имаше нещо сакрално в това сливане на небесата със земните недра. Но в тях се сливаше и кръвта й, толкова тъмна, така гореща, тя се стичаше от челото й и струйките се сливаха в пръстта. Лицето й щеше да бъде така близо до калта, устните, челото, косата и бяха оцапани от кръвта, която попиваше в червената рокля. Падаше....
Държеше очите си притворени, капките не чувстваха милост и я удряха по лицето сякаш, за да отмият калта, но всъщност я удряха, а може би и я наказваха за желанието и за свобода и живот. Падаше...
Сега щеше да умре там, при непокорната си душа и нямаше да се завърне, нямаше да каже всичко, което е оставяла неказано, защото времето вече бе враг, който и отнемаше всичко, отнемаше живота. Щеше да умре далеч от дома с непознати образи в съзнанието си, това бе наказанието й, че си бе заминала. Падаше...
Наказанието, че не се върна и предаде дома. А дъждът под чуждо небе се оказа същият като онзи в миналото й, онзи който я мокреше докато бягаше да се скрие. Дъждът беше същият, нямаше как да не бъде. Нямаше как да не й напомня за новото начало. Защото всеки край поставя едно ново начало, всяко едно действие щеше да отекне по много начини в пространството. И нейната смърт също щеше да отекне и да постави ново начало на вече изгубените цели. Но не за нея. За други. За тези, които е обичала. И за тези, които са се оказали врагове.
Сега душата й щеше да се слее с истинската свобода и най-накрая да открие дома, да се завърне и да се разпилее там.
Вечността я чакаше разтворила прегръдката си за нея и тя настина падаше там в нея, в хаоса.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: izzy
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2007-04-03
прочитания: 86
точки: 3 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 2 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 8059
Автори: 2229
Произведения: 52759
Съобщения: 241309
Лексикони: 2509
Коментари: 82177
SMS-и: 820
Снимки: 5420
|
|
|
