|
Влюбена Луна
Свечеряваше се. Слънцето тъкмо бе се скрило зад хоризонта и бе прибрало бляскавата си завивка от повърхността на Морето. А то сякаш се бе разсърдило и с бясна сила разбиваше шумящите си вълни в пясъка на брега. Мракът чакаше да завие с прохладната си пелена града, който както всяка лятна вечер тепърва се събуждаше за живот. Луната- още смъртно бледа- наблюдаваше в тиха самота розовите багри на хоризонта, които напомняха за скорошното отпътуване на нейната голяма, но недостижима любов-Слънцето.
Ала тя не беше сама в тъжното си наблюдение. На един отдалечен, усамотен плаж върху все още нажежения пясък седеше жена. С бледото си лице и свити към брадичката колене тя приличаше на изгубило се дете.
Бавно, с тихи стъпки Мракът се приближи и обгърна земята. Луната засия в тъжната си самотност, а звездите наоколо напразно се опитваха да я развеселят. Морето се успокои и вече само галеше брега с нежни и приласкаващи вълни.
Тя стоеше като вкаменена. Спусналият се заедно с Мрака, Студ я бе взел в своите обятия, но тя не го усещаше-мракът и студът в душата й бяха по-големи.
Как бе могъл да й го причини? Точно когато най-много се нуждаеше от него? А тя му бе дала всичко. Всяка частица от нея крещеше и трепереше за него...
Седмица по-рано тя бе най-щастливата жена на света. Беше седнала в хола на дома им и го чакаше. Галеше корема си и усещаше ританията на малкия живот в себе си. Изведнъж усети рязка болка. Опита се да се успокои, но болката се усили. Тя стана, за да отиде до телефона, но краката й отказаха да я държат. Строполи се на пода и всичко потъна в мрак. Шест часа по-късно се събуди в болницата само за да разбере ужасната новина, че детето й вече го няма...Тогава той я бе прегърнал. Бе и казал, че всичко ще се оправи...и тя му бе повярвала...
Днес, когато докторът й позволи да се прибере у дома, тя реши да не го притеснява и да го дочака в жилището им. Взе такси, качи се с асансьора и отключи входната врата. Затвори я зад себе си и почувства уюта на дома им, но когато се озова пред масата до която бе паднала, сълзи отново изпълниха очите й. Изведнъж се обърна към отворената врата на спалнята им. Вътре бе тъмно. Някой бе пуснал плътните завеси. Нощната лампа хвърляше мека светлина.Някаква сила я привлече натам. Когато се приближи, тя видя върху стената две сенки в страстен танц. Водена от неясна тъмна сила, тя тихо влезе в стаята и го видя...Той, който хиляди пъти я бе държал в обятията си, водейки я към неземно щастие, сега държеше друга...В тяхното легло, ...където всяка вечер бе заспивала с неговото "Обичам те!"...Тя не издържа повече и побягна навън...надалеч от тази ужасяваща сцена...
...Очите й отново се напълниха със сълзи...Изведнъж сякаш Луната забеляза, че не е сама в тъгата. Тя спусна своята мистична сребриста пътека по повърхността на Морето, което я отнесе до жената на брега.
Светлината я привлече. За пореден път тази вечер се появи онази незнайна сила и я накара да се изправи и да се приближи към водата. Морето нежно докосна босите й крака и я повика с напевното си шумолене. Без да се замисля какво прави, тя тръгна по лунната пътека. Искаше само да потъне в тази светлина...да избяга от мрака...
Слънцето бавно издигна своите лъчи над хоризонта и ги плъзна по гладкото Море. Но то бе видяло пренебрегнатата Луна, която сега тихо си заминаваше за да скрие разплаканите си очи. Морето се разсърди, Вятърът също. Той запрати един облак право в лицето на суетното Слънце и то не посмя да се покаже отново...Вълните се разбиваха с трясък в брега, където Вятърът вдигаше облаци прах.
В този момент, когато Морето и Вятърът се наслаждаваха на своето отмъщение, по брега вървеше мъж. С наведена глава и очи пълни със сълзи той се питаше как е могъл да направи това. След като детето им не успя да се роди, той имаше само нея. Тя бе единственото важно нещо в живота му, а предната вечер той бе потърсил утеха в прегръдките на друга...Вървеше замислен, докато не я видя...
В своята ярост Морето бе изхвърлило на брега тялото на жената, която приласкана от лунната пътека, бе заспала своя вечен сън в нежните му обятия.
-Не!...
Той се затича и падна до крехкото й безжизнено тяло...
-Какво си направила?!
Държейки главата й до гърдите си, той се надяваше, че тя ще се събуди. Сърцето му искаше и вярваше в това, но разумът знаеше, че то няма да се случи. Той се разрида като малко дете...Беше я загубил!
Погледна любимото лице, чиято красота дори смъртта не бе успяла да заличи, седна на пясъка и милвайки нежно косата й зашепна: Прости ми! Моля те! Прости ми! Обичам те!
През цялото време Морето и Вятърът продължаваха своя зловещ танц на отмъщението...Те спряха едва когато скръбната Луна ги заля със сребриста светлина и тъжно погледна към мъжа на плажа. Той седеше, вгледан в нейната лунна пътека, осъзнал, че животът му вече няма смисъл...
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: steelsnake
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2007-02-09
прочитания: 165
точки: 8 ( виж далите точки )
коментари: 3 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7977
Автори: 2198
Произведения: 51929
Съобщения: 230309
Лексикони: 2464
Коментари: 79878
SMS-и: 815
Снимки: 5329
|
|
|
