Когато започва любовта (девета част)

Когато започва любовта




Девета част

 Времето лети неочаквано бързо и Катрин не усеща кога е изминал цял един месец от както Емил замина. Тя чака с нетърпение пристигането му на спирката, като се оглежда да зърне автобуса му. До нея стои мъж на средна възраст и държи детето си за ръка. Момченцето се бунтува и прави сърдити физиономии на баща си като не спира да се дърпа и да излиза на улицата, за да види дали идва автобуса.

-  Татко, пусни ме искам да видя. - препира момченцето
-  Не, опасно е да се показваш на улицата! - строго заявява бащата и се опитва да го удържи.
Ето, че автобусът пристига. Сърцето на Катрин ще фръкне. Тя е притеснена и в същото време е безкрайно щастлива, не знае дали вече не прилича на търпеливото момченце. Когато зърва Емил се затича към него с отворени обятия. Прегръща го нежно през врата и гали косата му. Момчето прегръща също момичето и я притиска плътно до тялото си.
-  Много ми липсваше. - прошепва той в ухото на Катрин. - Тези няколко дни бяха голяма мъка за мен.
-  И ти ми липсваше, много! - не може да сдържи сълзите си момичето.
-  Вече съм при теб и няма да те оставя повече. - отвръща Емил и я притиска като докосва леко връхчетата на косата и. Като малък много често правеше така на майка си, когато му е липсвала. Докосваше косата и и се сгушваше в нея. - Ще тръгваме ли? Или искаш да останем на автобъсната спирка? - весело подхваща въпроса Емил.
-  Да вървим - едва успява да промълви Катрин и се отдръпва леко от момчето.
   Емил бърше сълзите от лицето и и целува парещите и устни. Хвана ръката и, и без да пускат ръцете си отиват да вземат куфарите.
-  Чакай, нека ти помогна - бързо хвана дръжката на куфара момичето
- Остави. - промълви Емил. - Това е мъжка работа! - и ведро и се усмихна
Катрин скръсти ръце и направи сърдита физиономия, която много допадаше на момчето и той отново и се усмихна като я притисна до себе си. Толкова много време не се бяха виждали, че на Емил му коства много усилия, за да може да се отдели от нея. Катрин усети това и не му дава повод да спира да я докосва и прегръща.
- Какво ще правим сега? - пита нетърпеливо тя.
- Като за начало - започва Емил, като пипа брадичката си - ще минем да оставим куфарите и после може да поизлезем някъде, където кажеш. А може, ако искаш и да останем у нас.
- Добре - веднага се съглася момичето като не пуска ръката на момчето дори за секунда. Толкова много се радва, че отново са заедно и е до него, че не и се мисли за нищо друго.
Когато пристигат пред къщата на Емил, той звъни на вратата.
- Не мисля, че е добре да остана
- Защо? - усеща притеснението и Емил.
- Г-жа Петрова не ме харесва, а и може да иска да те види, не искам да преча.
Момчето я притегля до себе си.
- Толкова време не сме се виждали, имам нужда да си до мен. - едва успява да се доизкаже, когато майка му отваря входната врата.
- А, сине - казва изненадана г-жа Петрова, сякаш изобщо не е очаквала сина си.
- Може ли да влезем? - пита момчето като набляга явно умишлено на думата „Влезем"
- Влизайте. - отвръща мрачно майка му.
Катрин е изумена. Тя дори не го прегръща.
- Какво има? - пита момчето като поглежда как стои на вратата момичето и не помръдва.
- Защо не те прегърна? - задава въпроса си тя.
Момчето се усмихна и весело отвърна като придъпа Катрин да влезе в къщата.
- Може би, защото мисли, че вече съм доста голям за прегръдки.
Момичето не казва нищо. Още е опиянено. Не разбира тази студенина между майката и сина. Нима винаги се държи така? Когато влизат в стаята на момчето - момичето сяда на леглото и оглежда стаята. Помни я същата, когато дойде за първи път.
- Искаш ли чай? - пита момчето като сяда до нея на леглото.
- С удоволствие - отвръща Катрин.
Емил излиза от стаята и не се бави много. Поне така се стори на момичето. Пият чая си, момчето обвива ръката си около кръста на момичето. Катрин се отпуска на рамото му, като полага глава.
- Не знаеш, колко ми беше мъчно за теб - промълви Емил.
- И на мен ми беше много мъчно. Имах нужда да те прегърна отново. - и момичето прегърна момчето.
Катрин не си представя по хубаво нещо от това да е в прегръдките на момчето, но времето като че ли не е на тяхна страна. Много бързо се стъмни.
- Време е да си вървя - казва тъжно момичето
- Не бързай, рано е още. - отвърна Емил и я притисна по силно към тялото си.
- Трябва да вървя, баща ми няма да ме пусна после да изляза - отвръща Катрин.
- Страх ли те е, от твоя старец?
- Не, ние се разбираме много добре - казва с усмивка момичето.
Момчето се усмихна и целуна Катрин по челото и по нослето като бавно спусна устните си да може да прилепнат към нейните.
- Утре пак ще се видим - отвръща той като се отдръпва леко за да може да я погледне в очите.
- Добре - отвръща момичето.
Без да кажат нищо повече стават от леглото и отиват в кухнята - любимия кът на г-жа Петрова.
- Ще изпратя Катрин до тях - казва категорично Емил, без да иска разрешение
- Толкова рано? - казва майка му с лека нотка на радост в гласа. - Тогава лека вечер и поздрави родителите си.
- Добре г-жо, лека и спокойна вечер - пожелава момичето и стиска здраво Емил за ръката.
- Нали няма да се бавиш? - пита г-жа Петрова
- Ще се прибера когато реша - отвръща момчето и излизат от стаята.
Катрин и Емил чакат на спирката за автобус. Качват се бързо в първия, който минава и плащат билетите си. Когато слизат - момчето прегръща момичето и я целува отново, като не му се иска да се отделя от нея.
- Лека вечер - пожелава и той и я притиска силно.
- Лека вечер - отвръща момичето и го целува. Бързо се отдръпва и се качва по стълбите, като не поглежда назад, защото очите и отново се насълзяват.
- Ще дойда утре - провиква се момчето след нея и чака да чуе, че вратата се заключва.
   Емил крачи бавно. Не спира да мисли и за секунда за Катрин, но утре отново щеше да е до нея, до любимата си. 

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf