За родените с болка

1. Отвън

Писък отблъсна тихото плискане на езерото в каменистия бряг. Водите сепнати зашумяха, а от дърветата някой се пробуди и подвикна с грак.

Писъкът беше човешки, навярно на протегнал ръце към небето изгубен, незнаещ къде да потърси другаде помощ, изплакал към звездите за помощ.

Езерото зашепна на скалите, от които се стичаха вече сълзи.

2. Отвътре

Път като безкрайност се виеше в мрака. Невидим, а бе толкова ясен за слепците, поели по него. Безкрайна редица от тела, допрели приведени глави. Ръце, кривящи пръсти за да опипват в мрака и да следват пътя си в него.

В тяхната нощ нямаше вече звезди. Тъмнината бе онемяла, цветовете отдавна изгнили. Песните се пееха с болка. Ехото беше гробовно.

Пътя бодеше от тръните, поникнали от всяка пролята сълза.

А тук плачеха всички...

3.Отвън

Край езерото обикновено е тихо. Понякога идваше някой звяр да утоли жаждата си. Случваше се да срещне отблясъка на виждащите в мрака свои очи като в огледало. Дълго се взираше чрез тях сякаш в отвъдния свят, може би долавяше някой далечен образ, и въздишаше тежко. После си тръгваше и тишината пак свиваше колене на брега.

В огледалото обичаше да се оглежда нощем и Луната. Но нейното лице бе съвсем различно от това на звяра, изплълзял от тъмната дъбрава.

4. Отвътре

В мрака сенките бяха безплътни. Една след друга те се носеха в нищото като прах. Някоя нова блесваше за кратък миг, но черните ръце се протягаха и убиваха светлината ѝ.

За да няма нито една различна от другите.

И за не бъдат видени лицата им от другите слепци.

Сенките следваха пътя. Тръни забиваха нокти в телата. И те можеха само да шепнат с горчиви молитви страданието все някога да свърши и да бъдат дарени с покой.

А шепотът им беше като вълчия вой...

5.Отвън

Фигурата се отдели от тъмната страна на горския свят. Пристъпи бавно по меката трева. Стъпките ѝ бяха като падащи листа - леки и нечути. Носената дълга риза развяваше бели си от невинност криле. Те се протягаха назад, навярно към живота зад гората, но вървящата към езерото фигура бе загърбила миналото.

Бе разкъсана от настоящето...

... и намразила нероденото си бъдеще.

Скалите мълчаха, заглушили викът, що бе отекнал преди малко. Луната извърна тъжна очите си, щом крилете се свиха и се предадоха на зовящите ги в нощта дълбини.

Сълзите забиха стръвно остриета, щом нагазиха в студените езерни води.

6. Отвътре

Сенките в мрака не знаеха накъде пълзят, нито колко време ще влачат безплътните си тела по трънливият път. Нямаше кой да им каже, че непрогледността ще бъде вечна.

Студена и безкрайна, лишена от светлината в края.

Миговете от искрата живот оставаха далеч с всяка следваща крачка. Пътя им носеше само обещание за тиха забрава. В непрогледността слепите очи гасяха всички окрилени мечти. Не се сещаха и да чакат надежда. Молитвите си погребваха с последни спомени и въздишки.

Гласовете натежаваха от суха тъга, утаяваща се в мъртвото блато, в което се превръщаха всички някога чисти езера.

Сенките просто следваха пътя, покрит с кървави тръни. И криеха своята болка със своите песни.

Песните за родените с болка души без лица...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf