Страхувам се .....

Страхувам се....

Колко сляп може да бъде човек? И колко щастлив в собствените си заблуди? Колко разочарован от прекалено големите очаквания и колко доволен от повърхностните си изисквания? Колко лицемерни можем да бъдем спрямо тези, които ни обичат и спрямо самите нас? Колко самотни може да сме, когато сме заобиколени от неподхоящия човек и колко комфортно може да ни е със самите себе си? Напоследък съм ту пряк, ту косвен свидетел на толкова съдби и непрекъснато се изумявам как хората предпочитат да са с когото и да е, принудени от страха да останат сами! Или от нуждата да бъдат харесвани се превръщат в егоцентреци, готови да пренебрегнат собствените си морални дилеми, само и само да се почувстват по-харесвани, по-желани и по-различни! Добродетел ли е добротата  или тя е оръжие на околните да ни манипулират? Човечеството като цяло е поело път към саморазрушение и това ме плаши. Къде останаха човечността, приятелството, любовта, опазването на майката природа, възпята от толкова поети и певци? Страхувам се -  за хората, за заобикалящия ме свят и най-вече за самата мен.

Аз не искам да бъда сляпа. Дори и да ме лъжат - предпочитам да разпознавам лъжата и лицемерието. Не искам да бъда сляпа за любовта, за красотата. Не искам да живея заблудена в собствения си свят. Не искам да правя компромис със себе си и да живея като слепец в свят, който не е за мен. Какво тук значат някакви пари, имоти и коли .... това ли е смисъла? Може ли човек да е щастлив, заблуден от студения блясък на златото...? Аз вярвам в принца на белия кон... и вярвам, че той ще ме намери, и с целувката си ще ме върне към живота. Очаквам тази съдбоносна среща и не искам да остана разочарована. Не искам един ден да бъда невярна съпруга или такава, която се подчинява безусловно.... не искам да свиквам с прица ... искам да очаквам с трепет всяка наша среща, да усетя с всяка частица от тялото си допира, прегръдките... не искам да се превръщам в отчаяна съпруга. Искам онази любов, последната за мен любов, тази, за която милиони са писали, стотици са пели и малцина смели сърца са умирали ... не искам сутрин да се събуждам с отегчение, а със страст за живот... не искам да се разочаровам от очакванията си или да се примирявам със това което ми се случва. Искам и занапред  да съм така смела, „луда", амбициозна и целеустремена. Да запазя енергията си и огъня в кръвта... страхувам се от идеята да се превърна в меланхолична мечтателка ...

Не искам да съм лицемерна, като повечето хора около мен. Не обичам да лъжа. Или още по малко - дъ съм лицемерна със себе си, опитвайки се да се заблудя, че съм щастлива с неподходящ човек около мен.  Не е ли това по-голямо наказание, отколкото да е сам човек? Не е ли това най-големия компромис, който сме способни да направим със себе си? Не е ли това най-голямото страдание за този който ни обича - едно горещо тяло, лишено от отдадена душа? Душа, вечно търсеща онова, което й липсва? Незнам ...  

Не искам като доближа 30-те и да ме хване криза - не искам да прекрачвам моралните си ценности и дилеми, само и само да си докажа, че съм све още желана и харесвана. Страхувам се , да не се превърна в прекалено ексцентричен човек и да не зачитам околните. Добра ли съм? Знам ли - не ходя често на църква, не давам милостиня на просяците, не правя дарения, но и на никого не причинявам зло, на никого не съм пожелала нещастие.Боли ме като гледам как агресията побеждава любовта, боли ме като видя болен или някой сразен от поредната преломна буря в живота си... или някое полусакато животно борейки се за живота си, като дори неосъзнава за какво точно го прави... не знам - може би съм добра. Не искам да ме манипулират заради чувствата ми, не искам да се страхувам да обичам, не искам да се превърна в „кучка" от страх да не ме наранят! Не искам бъдещите ми действия да са породени от страх - нека са плод на любовта, не само към срещуположния пол, но и към всичко живо! Към природата, към близките ми...

Моите адамови братя и сестри успешно вървят към саморазрушение! Напоследък все по често се замислям за природата - не съм се превърнала в еколог, нито пък станах вегетарянка, но все по-често виждам съвършеното в заобикалящия ме свят и като че ли изпитвам остра нужда от уединение с първобитното, вместо да отида в новопостроен мол.

Побърквам ли се? Или това е в следствие от стреса и напрежението в големия град? Не знам, но едва ли. Може би не съм единствената, която се страхува, но малцина имат смелостта да кажат - „да страх ме е" и след като го признаят на себе си, да се опитат да променят нещата. Колко е по лесно да си пасивен, отколкото да се изправиш пред най-големия си ужас и да го преодолееш.

За себе си не мога да кажа, че съм преодоляла ужаса си, защото не знам какъв е той. Щастлива ли съм - може би до голяма степен - ДА! Доволна от себе си, че отстоявам, мечтите и амбициите си, доволна, че хапя ръката, която е недобронамерена, доволна и горда, че не се предавам и въпреки колоритния ми живот, все още вярвам в принца, в хората и в чудесата...

Не знам... може би отново ще оставя овторен край, за да мога като препрочитам творбата си да се замислям отново и отново и която да ми напомня, че каквато и да стана, каквото и да имам, каквото и да постигна - винаги ще има нещо, което ще ми липсва... и винаги да се стремя към това нещо, защото тайната на прогреса е в движението!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf