|
|
|
|
|
|
Невярна свобода, наречена раздяла.
Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледна в очите.
Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледна в очите. Да видя пламъка скрит в зад зелените ириси. Да се опаря, на лицето му: сякаш мраморно.
Понякога е нужно малко, за да усетя топлината в сърцето си. Може би усмивката му, смеха му, подлудяват ме, и до днес.
Дали направих грешка? Когато стиха с болка пропих, дали направих грешка, когато себе си просто ей така затрих?
Навярно, сега съм обречена да следвам една свобода невярна, от хората наречена - раздяла.
Навярно сега, някъде мрат звезди, и един есенен пейзаж рисува се, с тъжно окапали листа.
Да си задам ли въпроса, къде е любовта? Да докосна ли, лицето си, на което дълго време - усмивка, не мярна се? Да открия ли сега, мъничката радост, скрита в утрешните слънчеви лъчи?
Или просто ...
Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледа в очите.
––––––––––––––––––––––––––––---
Österriech
Wien
2010.
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
автор: Tonica15
раздел: Проза -> Друга
публикувана на: 2010-01-26
прочитания: 159
точки: 33 ( виж далите точки )
коментари: 2 ( виж коментарите )
препоръчано от: 8 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Произведения: 80453
Потребители: 8880
Автори: 2716
Коментари: 135654
Съобщения: 158332
Лексикони: 3274
SMS-и: 738
Снимки: 8299
|
|
|
|
|
|
|
|
|
