Накъсо казано: отвъд, стаята без стени или другото място...
(Проба!!!)
[Началото... Отчаяние до надежда...]
Луната пурпурно светлее...
Нощната гръд витания ветрее...
На кокили дъжд ходя злочест,
тъмнината огъва всяка вест...
Пътят не спира, когато спра,
може някога да се прибера,
където домът ще е и чувство,
а близостта - чисто изкуство...
[В слънцето, по пътя към онова
зад залеза и пътеводната звезда...]
Звездата, над главите ни, над земята ни, над делата ни...
Звездата ярка, могъща и крайъгълна напоява крилата ни...
Но дали е и в душите ни?
О, звезда на звездите ни...
Звездата, която в огледалото си акустично нощува...
Звездата, която в каньони от жълти светлини върлува...
Дали изобщо ни чува?
О, дали не се преструва?
[Продължение или как гледах някъде...
картина на картината в дъждовно-слънчев ден...]
Утринната бледнина на иглика
в огнено-сини драперии вика
по миглите на облачна вода,
пълнеща въпросите с "Кога?"...
Слънцето като фигура восъчна
откършва, в дебелина пясъчна,
пастелни тонове и жълт зехтин...
с наквасен от дъжда терпентин...
Видях как нищото е псевдоним,
а залезът се свлича неотразим...
[После, но за болката...]
Болката пареше по залеза и нататък,
всели се по възпламенен отпечатък...
Фината болка е като неоседлана ваза,
страдална, но празна в литри омраза...
[И там, където е цветове...
от надвиснал дъжд и мои залези...]
Накарай небето да кърви,
защото щом дъждът не пада - тежи...
Помогни на небето да върви,
защото смъртта му на нас ще лежи...
Нека вали по драскотини
от слънцето, докато водата ни втръсне...
иначе сърцето ми в сини
тъги, само и разпрано, ще се пръсне...
Стоим там като шрапнели,
нахлузили самоличност по устни цвят...
Залезите ми не са бели,
развихрили са същност по своя свят...
[Продължение на продълженията...
или за вкусът на един залез...]
Залезът заглъхна на глътки глъбини
в дъга помръкна и затвори дълбини...
нахлузи се волеви в рев от гардении
по лицето ми от тъгата на магнолии...
Светът не си само ти, тих арестант,
забрави теснотата на затворен кант...
Рисувам и свиря със силна арония,
набучила се цяла да затрие агония...
Рентгеновата снимка беше пропита
с безцветните дни на лодка пробита,
но един миг ме всмука и аз заплувах,
в ерата на океани от залези сънувах...
[Когато страстта цъфти...]
Огънят ми диша по залеза, Мелузина,
пламъците са паяжини в силна дузина...
Съвсем не на себе си съм за мнозина,
но животът е мига, не е в една година...
Налях се като медовина и като лозина
разгърнах се всецяло по дъх в цялото,
защото далеч зад мен остана тялото...
Непресекващ поток, живот за живота?
Съберете всички ешафоди на ешафода,
копнежи, срещу течението е парахода...
[Съвсем в мрака на нощта...]
О, няма наизустяване на свобода...
Убиват ни заблуди тежки... До кога?
Набъбналият сняг плаче сърцевина
в моите очи, гъне се в мъглявина
от росата и в разтвора си се топи
в лед, а ледът в стомана, без покой,
затворена в раната на ореола мой,
бодилите забиват в разпъната страст,
а облаците са разкрити като паст...
Рогата ми са гвоздеи за моя кръст,
докато смъртта ме разсипе в пръст...
[Около 3 след полунощ...
гроздът от сълзи... поникна за малко въстание...]
Сълзите като длета от бели елипси
лепнат мрачно по криви нарциси...
като прахът по виолетовия грозд...
разгърден върху всяка моя кост...
Свитъците от мъка обезобразяват,
поръсват ме и полусенки засяват...
Напукват се ноти по тези корпуси,
а мен разсичат ме светии в ириси...
Всичко да понеса сам е фиксиране,
за да не страда друг, мое избиране...
Гроздът от сълзи като прелиташе
в кълвач с глад вълчи се скиташе,
кълвачът, кълвачът с черен клюн...
Въздух, ламтеше слюда от тютюн...
Сезоните от плътта ми изтръгвах,
в тръни и резени сам се разпилявах...
като сладко от мъртви рози и пелин
изцеждам се, но на себе си съм син,
далечен е хомота и ситата му охота...
Въстанах... движа сега сам оборота...
[Зад залеза... или лудо бушуване в будуване на нощта...]
Фарисейски, библейски...
тълпите сами се протриват...
Подозрения, прозрения...
създателите сами затриват...
Признания, презрения...
Шпионките имат ли станок?
Лее се не одеколон, а порок...
Провесени като ласкатели,
с мен ли бяхме приятели?
Денят беше само вестник...
Словата на един обесник
кристализират съцветия,
като категории, безредия,
липсите творят безвремия,
докато сме захарни угарки
от цвекло, тръстики жарки...
Вълните, солото на жерав
и морето ми бучат с нрав...
Планината държи ме прав...
Нима наистина повтарям?
Чуждото пиша, изговарям?
О, какъв глупак съм бил,
с поезията на света препил...
Коловете длани пронизват,
а сърцата - небето слисват...
[Съвсем друго или не... аз - дъждът...]
Дъждът с ласкав лъх
шиеше лъскав компрес,
забулен в бляскав мъх,
мокреше с лепкав финес...
Втурваше се по тревата,
по болката й вкочанена...
и насипваше се в реката,
в мъгли сини опиянена...
Впримчен в тихия двор
с унесът се препираше,
гърчеше се в сухия мор,
потоци слаб прибираше...
Пръсти о арфа търкаше,
обрасла в не проправени
тромпети и безкрайност...
а тя живота му тръшкаше
в мечтателска нехайност...
и неутешимо огорчение...
Той отрупваше се разярен
във всяко свое съждение...
като преминаване внедрен...
с разпръснато изражение...
[Свечеряване на нощта...]
Наквасено със затворени очи,
привидното умиротворение
удря по-силно от онези лъчи,
които за всеки огън са зрение...
Севернякът тихо свечеряваше,
когато крясъците бяха петна,
нощта пак от деня ме заемаше,
пихме море опърпани платна...
Катедралата от светило гребе,
от спомените ми потиснати...
Самотникът е сит с ясно небе,
а облаците му не са вкиснати...
Превърнати истини като лъжи,
посттравматични дни, туптяха,
а слънцето през тях си кръжи,
отчуждени, чуждите не спряха...
Не помня тяхна привързаност,
може би е умряла като снегът,
но дебнеше ни прибързаност,
когато езерото беше и брегът...
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Какво ме вдъхнови?!
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Мина почти седмица от последното ми публикуване тук... Наложи се да сменя града и доставчика на Интернет... и ето ме, отново, отново наоколо... Вдъхновение бяха дъжда (макар и съвсем за кратко да се появяваше) и залезите, които прекарах сам...
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
автор: Dark
раздел: Лирика -> Сюрреалистична
публикувана на: 2009-07-02
прочитания: 74
точки: 25 ( виж далите точки )
коментари: 6 ( виж коментарите )
препоръчано от: 12 ( виж препоръчалите )
|
