Знаеш, Есен… ще дойда при теб, както сянката спира – до камък. Както в моето лунно небе оцеляла заспива дъгата. Или както след летния дъжд се промъква по риза вятър. Знаеш, Обич… оттатък е мрак. От окото на слънцето капе. (В отънелите думи живя. Или зъзна страха в любовта ни…)
Знаеш… празното нощно гнездо. Спира още у мене затворник. Като в гнила коруба живях. А надничаше Господ отгоре… Преболелите дни – сетива тази ледена зима прикъта. Ще си дойда при тебе, Тъга. Щом отново намеря пътя…
П.С. Див и влюбен - до късния праг ще постеля за утре небето. Или някъде тихо у мен ще изприпка гласът на щуреца. И в последния есенен стих ще те чакам, Любима… С него осъмнал и чист. Прероден. Като име…
