Тя върви - и мъжете се шашкат. Тя върви - в мен вселени кънтят. Не парфюм, а лисича опашка вие вятър по нейната гръд.
Не жена - устрем, мисъл и тяло. Със раздвижени - сипей - коси. И жените я гледат със бялото - онова бяло, което мърси.
Ах, по нея въздиша - и страда стадион със мъже - Колизей. И се свлича в несвяст листопадът подир нейния шеметен шлейф.
Векове и дворци - и величия смете вятър безжалостно тих. Запомнете - тя просто е ничия - тя - мой сън, тиха песен и стих.
