В земята на смълчаните чешми аз хлътвам в старините си блажени. Ведра не носят белите моми, дъх не смаляват в храстите ергени. Вода ли бликне, хлътва след това - след сватби, кръщенета, подир помен. И няма птици - само синева, в която ти ми идеш - сън и спомен. До извора от жажда да умра, край твоята пътека ще заничам - и ще разплисквам двете ти ведра и шепата светулки в твоя кичур. Пропуснах да ти бъда мъж жених. И тръгвам подир слънцето на рида. Но в светъл сън водите ти напих - и чист от този свят ще си отида.
