По пътеката стръмна на вече отминало време се е втурнал красивият спомен, от нас сътворен. Сякаш сбогом забравил да каже. Или да си вземе. Да ни шепне - какво бях за теб... И какво бе за мен.
Не е лесно сърцата да следват красивата нишка - тази бяла дантела от погледи, допир, мечти. Вчера - дъх, днес копнежът ни вече е станал въздишка. И лъчът във очите - не слънчев, но лунен блести.
Ще затворим клепачи - вратите за щастие бяло. Леканощният шепот на устните някак ще спре. Стар часовник тиктака. А времето сякаш е спряло. И красивият спомен не иска в съня да умре...
