Дали сме вече твърде уморени след спомена да тичаме сами? В сърцата ни, от болка изтощени, дали роса от влюбеност ръми? За трепета от първите следи - нощта, в която падаха звезди.
Потиска ли ни вече безвъзвратно невидима слана от страхове? Не ще се върнат чувствата обратно и няма дъх дъха да призове. Сълзи напомнят в своите бразди - нощта, в която падаха звезди.
Въздишаме. Светът ни е различен. Несбъднати останаха мечти. Все някой друг е милван и обичан, а третият - ще трябва да прости. И да забрави трепетът преди - нощта, в която падаха звезди.
Навярно любовта е кръстоносна и в нея се разпъваме сами. Не мога вече аз да те докосна, макар да викам: Всичко в мен вземи! Далечна е за моите гърди нощта, в която падаха звезди.
