Той е малко уморен понякога. Малко тъжен. Малко сам. Има птици на прозорците. И влакове. Със които нощем бяга… Чувал е езика на дърветата. А по пясъка рисува тишина. Пръстите му – със вълните сплетени, А пък във очите му – дъга. Той умее да приспива вятъра. И по лунната извивка се пързаля. Вярва във вълшебства сутринта. А пък вечер – сам ги прави. Той живее някъде и никъде. Има чаша, цялата на точки. На терасата му столът е камъшен, а пък времето – с отсрочка. Той не ми говори прозаично. И ми вярва, че си го измислям. Скрива ме в ръцете си, когато плача. И страшно, страшно истински. Корабът му плава по здрачаване над короните на пеещи акации. Идва да ме вземе. И отплаваме. Чак до следващото кацане. Той е този, който кара вишните да цъфтят на пролет. И им пее. Той е този… който във сърцето ми не под наем, истински живее… Има ли го…има го навярно. Срещали сме някога следите си. И когато пак се срещнем, ще остане. До тогава… пиша му мечтите си…
