СЛЕД ДВА КОНЯКА... ПО СТО

Пресъхна ми жаждата...

Точно когато се скъсаха дигите

и се втурна вода,

много вода

да

запълни

всички пътеки,

да не се завръща

никога ехото.

Жестока беше последната

сряда

на

мъглив и мрачен ноември.

Евтино пропилях

любовта си... Сляпата.

(след два коняка по сто)

без фиксален бон

и

без ресто за връщане.

Само въпроси... въпроси.

Сега. Без отговор.

Обичах си кучетата.

Мои бяха.

Цял живот съм ги хранила.

Ходеха със любовта

моята... тяхната,

навсякъде след мен.

Пред мен.

Лаеха, виеха.

Понякога... с глутница

единаци

с

патологичната лудост

на звярове...

Ръфаха като ненаяли се,

роклята на моята скъпа

Темида.

Хапеха до кръв

гънките на бялата ми кожа.

Зарастваха на криво...

Болка

подир болка.

Рана до рана.

Все накриво... завинаги.

Друг път се усмихваха.

Жлъчно

и

жълто.

(Усещах ги,

кога са легнали в бърлогата

с неумитите зъби).

Само онова малкото...

ЧИ-хуа хуа от Сан Диего

не забрави,

че яде хляб

от ръката ми.

Затова не ми захапа ръкава.

Никога.

Само веднъж... го докосна,

искайки да целуне

върха на дългите пръсти.

Но и него прогоних.

И любовта му.

Бог да го прости!

(В повече ми бяха двата коняка).

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf