До бездните на Ада ме поискай и с кръв разтваряй мойто име – когато си от обич тъй подтиснат не чакай слънце посред зима. Пропукват ледовете тънки под стъпки тъжни натежали – дори китарата да плаче звънко аз вече съм студена. На кристали. И любовта ми е змия, която просъсква някак съблазняващо... Но много късно е да ти прощавам. Отивам си от теб. Преобладаващо. Не мога да повярвам, че не виждаш по устните си рози как засаждам... Ръцете ми като вълни прииждат – докоснат ли те, пак за теб се раждам.
