Не тръгвай към онзи отблясък на лятото... Сънят ми е жаден за близкото „Тебе”. Далечното „Тебе” ме търси под стрехите при птичия полет, трошлив като креда.
Не тръгвай натам, където усмивката е само изрезка от стар всекидневник. Под морската сол дъхът ми е сипкав. А после страхът ми се ражда отгледан.
Не стигам дотам, защото съм пръсната по всички посоки и никога цяла. Дъждовната капка от пясък възкръсва, но аз се събирам от мрака на бялото
и дълго се мъча да дам цветовете си, да бъда посята в пръстта, неузрялата. Крилете поникват преди да е взета последната песен след всяка раздяла.
Постой още малко, изпей песента ми. Какво ще спасява деня ни от бягството? Небето не свършва, а аз съм бездънна. И винаги в тебе. И никога цялата...
