Както влюбен в самотатакрачех аз насред полето,изведнъж със непознатаярост вихър ме помете.
И пътеката - утехапред очите ми се скрива,а снежинките лицетохапят, сякаш от коприва.
В този ад зави койотавзел ме тук за хапка стридаи усетих как живота
И когато с белотатаборех се със сетни сили,той ме стигна и захапазадните ми две могили.
В миг събудих се в леглотодо изстиналата печка.Одеялото - горкото -долу станало пътечка.
Вие зимата в коминасвойта стара, стара песени разбрах, че още имастръмен път пред мен нелесен.
