Сняг вали и вали... Разравям заспали пътеки. Издраскани стари следи се показват полека. Някой снощи рисува тъга във средата им несъвършена, после бели гълъби – два гледаха в нея смутено. Някакво време мина край тях, сякаш влак релси разлюби и отекна далече някъде смях, смях, който отмина учуден.
Голи, голи са жиците... Сиви. Контраст със снега. А пътеките сливат се всичките в бяла, кристална сълза.
